1639 г. Кеймбриджският колеж в САЩ е преименуван на Харвардски университет. Преименуван е на името на Джон Харвард, който завещава половината си имущество и библиотека на университета. Основан е на 8 септември 1636 г., което го прави най-старото висше учебно заведение в САЩ.

До края на 18 в. главно място в учебния курс на колежа заемат библеистиката и древните езици, след което започват да се преподават нови езици и математика. В началото на 19 в. колежът представлява привилегировано средно училище, в което обучението започва от 14-годишна възраст. Учебният курс е задължителен за всички. Преминаването от колеж към университет става през 19 в., когато към Харвардския колеж са присъединени медицинският (основан през 1810 г.) и юридическият (1817 г.) факултети. Учебният план е разширен, въведени са история, политикономия, химия, геология и други предмети.

През втората четвърт на 19 в. университетът, в който преподават видни учени, става център на научния и културния живот в САЩ. Важна роля в развитието на учебното заведение има американският педагог Чарлз Елиът, президент на университета в периода 1869-1909 г.

Библиотеката на Харвардския университет е най-голямата университетска библиотека в света. Съдържа около 15,8 млн. библиотечни единици, има отделни библиотеки с редки книги и ръкописи.

1781 г. сър Уилям Хершел открива планетата Уран. Фридрих Вилхелм Хершел е английски астроном и композитор от немски произход. Сред големите му постижения освен откриването на Уран са и откриването на двата й спътника (Титан и Оберон), откриването на спътниците на Сатурн, както и откриването на инфрачервеното излъчване. Междувременно е и автор на 24 симфонии.

Любопитен факт е, че интересът му към музикалната теория го довел до математиката, математиката - до оптиката, и накрая, оптиката - до астрономията.

Хершел купува първия си учебник по астрономия през 1773 г., когато е на 35 години. Нямайки средства за закупуване на голям телескоп, той започва сам да шлифова огледала и да конструира телескопи. Продължава да изработва оптични уреди както за собствените си наблюдения, така и за продажба.

Малко след това кралят на Великобритания Георг III, самият той любител-астроном и покровител на хановерците, произвежда Хершел в чин Кралски астроном и и му осигурява средства за строеж на отделна обсерватория.

От 1782 г. Хершел, асистиран от сестра си Каролина, постоянно усъвършенства телескопите, правейки и астрономически наблюдения. Той създава едни от най-добрите огледални телескопи за времето си, постигайки невиждано до тогава качество на огледалата. През 1789 г. Хершел построява най-големия си телескоп, който остава най-голям в света за следващите 50 години.

През 1781 г. открива комета, която по-късно се оказва планетата Уран. След това си откритие е избран за член на Британското кралско научно дружество и започва да получава годишна стипендия, която му позволява да остави музикалната си кариера.

Сър Уилям Хершел й дава името Звездата на Джордж в чест на тогавашния крал на Англия Джордж III. Името обаче не се харесва извън Англия и по препоръка на Жером Лаланд френските астрономи я кръщават на откривателя й Хершел. По-късно германският астроном Йохан Боде предлага да я кръстят Уран на бога от древногръцката митология.

До 1788 г. Хершел регистрира повече от 1000 непознати дотогава небесни обекта, включително двата спътника на Уран, Титан и Оберон.

Любопитен факт е, че Уран е първата планета, открита с помощта на съвременната наука. Преди това тя е била разпознавана от астрономите като звезда. Джон Флемстид например я наблюдава още през 1690 г. и я записва под каталожен номер 34 Телец.

Характерни за Уран са фините пръстени, съставени от частици с диаметър до 10 м. Те са регистрирани през март 1977 г. от Джеймс Елиът, Едуард Дънам и Дъглас Минк с помощта на Въздушната обсерватория Кайпер. Откритието е направено случайно.

1809 г. сър Джордж Гордън влиза в британската Палата на лордовете с името лорд Байрон. Той е роден на 22 януари 1788 г. в Лондон, в семейството на капитан Джон Байрон и жена му Катрин, по баща Гордън, богата шотландска наследница.

Любопитен факт е, че Байрон имал вроден дефект на единия крак, който бил причина поетът да накуцва. За да преодолее физическия си недъг, той от ранна възраст се занимава с плуване, а по-късно преплува Хелеспонт (Дарданелите), повтаряйки подвига на митичния Леандър.

На 10-годишна възраст става пер на Англия и наследява имението Нюстед, намиращо се в Нотингамското графство, където легендата за Робин Худ е все още жива. Младият Байрон е свидетел на бунтовете на рушителите на машини, наречени лудити по името на техния вдъхновител Нед Луд. Впоследствие, като член на Камарата на лордовете в Парламента, той произнася забележителна реч в тяхна защита. Образованието си получава в престижното частно училище Хароу, а в университета в Кеймбридж му е присъдена магистърска степен по изящни изкуства.

Байрон е известен не само с творчеството си, но и с бурния си живот, изпълнен с екстравагантности, многобройни любовни връзки, дългове, раздели и обвинения в кръвосмешение и хомосексуализъм. Животът му е белязан от многобройни и продължителни пътешествия до Португалия, Испания, Албания, Гърция и Турция.

Още в юношеска възраст той се влюбва в братовчедка си Мери Ан Чауърт, която отхвърля чувствата му. На нея е посветено едно от най-трогателните стихотворения на младия Байрон - На Ема, като името нарочно е променено.

Но голямата и греховна любов на поета е към неговата доведена сестра от първия брак на баща му - Огъста Лий, която му ражда дъщеря Медора. На Огъста той посвещава Станси за Огъста и Писмо до Огъста.

От брака си с Анабел Милбанк има дъщеря Ейда, по-късно блестяща математичка, на чието име е наречен компютърния език Ada. Бракът се проваля само след година, понеже Анабел разкрива тайната на кръвосмесителната връзка на Байрон със сестра му. За да избегне назряващия публичен скандал, поетът напуска завинаги Англия през 1816 г.

Сърцето на поета е погребано в Мисолунги, а балсамираното му тяло е отнесено с кораб до Острова. Англиканската църква не позволява тленните останки да почиват в Уестминстърското абатство и Байрон е погребан в Хъкнол, недалеч от семейното имение Нюстед, а надгробната плоча е издигната от неговата сестра Огъста Лий.

1932 г. Паул фон Хинденбург побеждава Адолф Хитлер на изборите в Германия. Паул Лудвиг Ханс Антон фон Бенекендорф унд фон Хинденбург е президент на Германия в периода 12 май 1925 г. - 2 август 1934 г.

През февруари 1925 г. първият президент на Ваймарската република Фридрих Еберт умира. По това време Хинденбург е пенсиониран и верен на кайзера в изгнание. Според него в Германия трябва да се възстанови монархията по английски модел.

Въпреки нежеланието си, подложен под силен натиск, Хинденбург се кандидатира за президент на Германия при условията на Ваймарската конституция. Печели изборите с 14 655 766 гласа пред Вилхелм Маркс с 13 751 615 гласа и Ернст Телман с 1 931 151 гласа.

1935 г. по време на разкопки в Йерусалим е открита библиотека от около 1000 г. пр.Хр., която потвърждава библейската история. Любопитен факт е твърдението, че до 17 в. малцина са се е интересували от произхода на Библията, а въпросите се появяват в началото на Просвещението.

Днес съществуват две гледни точки за произхода на Библията. Едната я представя като човешко творение - литературно произведение, създадено в продължение на векове под влияние на други антични религиозни съчинения. В него Бог е символ на доброто и съществува само в религиозното въображение.

Другата изхожда от факта, че Бог е реална Личност, неограничена от времето и пространството. Бог е Творецът на света и има за него конкретен план. Той осъществява този план в хода на човешката история до днес, като го разкрива в Словото Си на хората, които Го търсят. Божието Слово - Библията, е непогрешимо и истинно, а това не може да се гарантира за човешките изследвания, към които се отнася и богословието.

Логично се появява и въпросът доколко е точно Свещеното Писание, с което разполагаме днес? Дали в текстовете не са се появили грешки през периода, когато печатът все още не е бил изобретен (до 15 в.), когато са се преписвали на ръка и разказвали от уста на уста. Според Талмуда еврейските учени са били длъжни да спазват строги правила при преписването на Свещените книги.

Преписвачът не е имал право да напише нито една буква, без да я свери, т.е. по памет. В края на всяка колона буквите са се преброявали. Ако броят им не е съвпадал или е имало грешки, цялата колона се е преписвала отново. Така се е осигурявала изключителната точност на копието.

Юдейските учени - масоретите - от 3 в. сл.Хр. отново и отново са преписвали еврейските Свещени Писания (Стария Завет). Когато копията овехтявали и ставали негодни за ползване, ги заменяли с нови, при изработването на които също са се спазвали множеството правила, целящи копието винаги да е идентично с оригинала. Тази точност е уникално явление. Преписвачите са превърнали в наука работата по запазването на Свещеното Писание за следващите поколения.

Текстът на Новия Завет ни е предаден със същата поразителна точност. Досега не е намерен нито един оригинал, но днешният текст напълно съответства на откритите през различни периоди копия, изработени в древността. Най-древното копие е Синайският кодекс, който Константин Тишендорф открива в манастира „Св. Екатерина” край планината Синай. Той датира приблизително от 350 г. Съдържа 199 листа от Стария Завет и целия Нов Завет.

Кога обаче са написани тези текстове? Намерените глинени плочи свидетелстват, че още през 3500 г. в Близкия Изток са съществували високоразвити цивилизации. Около 2000 г. пр.Хр. шумерите са имали писменост. Археолозите са открили не само документи за сключени договори, но и лични писма, дори писмени упражнения от обучение в училище.

При разкопки до град Алепо (Сирия) е открита библиотека от древното царство Ебла (2500 г. пр.Хр.), която наброява 16 000 глинени плочи с текст. Явно още тогава писмеността е била разпространена доста широко. А някои археолози предполагат, че още Авраам, живял около 2000 г. пр.Хр., е можел да пише и е записал събитията от живота си върху глинените плочи, които е предал на своите потомци.

Кумранските свитъци на свой ред доказват достоверността на Библията. Глинените стомни, намерени през 1947-1948 г. в пещерите на Кумран до Мъртво море, съдържат удивително добре запазени свитъци и фрагменти от свитъци. Те са били скрити там през 1 в. сл.Хр. Съдържат целия Стар Завет, чийто текст почти изцяло съвпада с масоретския. Има някои различия в изписването на думите, но съдържанието на книгите е идентично.

Археологическите открития в Израел също потвърждават достоверността на библейските истории. Нови археологически данни красноречиво свидетелстват за достоверността на Библията.

1968 г. Александър Дубчек премахва цензурата в Чехословакия. За кратко словашкият политик е ръководител на Чехословакия като генерален секретар на Чехословашката комунистическа партия (1968-1969). Той е инициатор на Пражката пролет, целта на която е да построи „социализъм с човешко лице”.

През 1925 г. семейството му емигрира в СССР, където той следва и получава бакалавърска степен. През 1938 г. се завръща в Словакия. Взима участие в словашкото национално въстание срещу фашизма и лежи в затвора два пъти. След войната работи като политически функционер на комунистическата партия.

През 1951 г. става член на Националния парламент и записва да учи „Право” в университета в Братислава. На 5 януари 1968 г. Дубчек става първи секретар на ЦК на Чехословашката комунистическа партия на мястото на Антонин Новотни. Новотни е загубил подкрепата на Москва, тъй като не се е справил с икономическата криза и си е създал силна опозиция в партията и сред интелектуалците.

През февруари новото ръководство на компартията обявява, че ще работи реално за обявената през 1967 г. икономическа реформа на Ота Шик, въвеждаща пазарни механизми в плановата икономика. Журналисти, студенти и писатели призовават за премахване на цензурата.

Следващият месец (март 1968 г.) се организират редица демонстрации в подкрепа на реформите и за оставка на Новотни като президент. Той я подава на 22 март, а на негово място е избран ген. Лудвиг Свобода. Междувременно се появяват нови вестници и независими обществени клубове, отслабва цензурата, водят се свободни дискусии.

Дубчек остава на поста първи секретар до април 1969 г. След окупацията на Чехословакия от армиите на Варшавския договор Дубчек се отказва от своите функции и е изключен от партията през 1970 г.

1973 г. с постановление на Министерския съвет на България се въвежда намалено работно време и петдневна работна седмица. Всъщност петдневната работна седмица се въвежда с Указ на Президиума на Народното събрание от 30 декември 1967 г. С Постановление на Министерския съвет и Централния съвет на Българските професионални съюзи от 13 март 1973 г. се въвежда намалено работно време и петдневна работна седмица през шестата петилетка (1971-1975).

През 1973 г. се въвежда в Бургаски, Варненски, Видински, Врачански, Кърджалийски, Кюстендилски, Пазарджишки, Пернишки, Пловдивски, Русенски, Смолянски, Сливенски и Хасковски окръзи. През 1974 г. започва да действа и в Благоевградски, Великотърновски, Ловешки, Михайловградски, Плевенски, Разградски, Силистренски, София-град, София-окръг, Толбухински, Търговищки, Шуменски и Ямболски.

1981 г. в Народна република България е открита официално Национална астрономическа обсерватория в Рожен. Редовната наблюдателна дейност по научни програми обаче датира от септември 1980 г.

Това е най-голямата еднократна инвестиция на България в научна инфраструктура и все още е най-голямата астрономическа обсерватория на Балканите и въобще в този район на Югоизточна Европа. Намира се на родопския връх Рожен, на 1750 м надморска височина, на около 25 км от град Смолян. Стопанисва се от Института по астрономия на Българската академия на науките.

Оборудвана е с шест телескопа. Изграден е и посетителски център с 18-сантиметров демонстрационен телескоп, лекционна зала и музейна сбирка. Любопитен факт е, че от 2002 г. 13 март се отбелязва като Световен ден на съня. Инициативата е на Световната асоциация за профилактика на съня, на Световния фонд за психично здраве и на Световната здравна организация.

1988 г. в Япония е открит официално Сейкан, най-дългият железопътен тунел в света до момента. Тунелът свързва японските острови Хоншу и Хокайдо под пролива Цугаро.

Строителството му започва на 28 септември 1971 г. Тунелът Сейкан е прокопан на 100 м. под дъното на морето, което е дълбоко 140 м. Дължината му е 53,85 км, от които само 23,3 км са под дъното на морето. Двата му края са средно по около 15 км извън морето, което е наложено от сложния насечен релеф, създаващ големи затруднения за изграждане на надземните гари и комуникациите до тях.

Свързването на островите Хоншу и Хокайдо е обмисляно още в периода Тайшо (1912-1925 г.), но сериозните проучвания започват през 1946 г. поради загубените отвъдморски територии след края на Втората световна война и необходимостта да се настанят завръщащите се в страната.

През 1954 г. пет ферибота, сред които е и „Тоя Мару”, потъват в пролива Цугару по време на тайфун като загиват 1430 пасажери. На следващата година Японските национални железници ускоряват проучванията за тунел.

Пробните прокопавания започват през 1961 г. През 1964 г. е създадена корпорацията, която е инвеститор, основен строител и собственик на тунела. Прокопани са общо над 160 км тунели, а изключително прецизното прокопаване и свързване на плетеницата от тунели е впечатляващо.

По трасето са изградени и две станции (Йошиока-Каитей и Тапи-Каитей), които на практика са музейни зали и представят на посетителите историята на строителството на тунела и особеностите на неговото функциониране. На 27 януари 1983 г. двата острова са свързани с основната тръба на тунела. Строителството обаче продължава до 1988 г. с довършителни работи по трите тунела и свързващите галерии, в които са изградени различни комуникации и системи.

1199 г. с була на папа Инокентий III е признат новият духовно-рицарски орден - Тевтонския орден. Това е третият голям рицарски орден, основан по времето на кръстоносните походи в Палестина след ордена на йоанитите (Малтийския орден) и ордена на тамплиерите.

По време на Третия кръстоносен поход през 1190 г. немски благородници и търговци основават братство към една полева болница, което да има грижата за ранените и болните по време на едногодишната обсада на крепостта Сен Жан д’Акр в Галилея. Арабите завоюват града три години по-рано, но преди това още от 1104 г. той е в ръцете на кръстоносците и е главно седалище на хоспиталиерите-йоанити. Понеже Йерусалим и Яфа са загубени, кръстоносците под предводителството на Ричард Лъвското сърце се борят ожесточено.

На следващата 1191 г. крепостта пада и Сен Жан д’Акр става столица и главно пристанище на кръстоносците в Палестина за почти век. Тук Братството построява болница и църквата „Св. Мария”. По-късно (21 декември 1196 г.) папа Целестин III дава на Братството привилегии като на другите ордени.

На голямо събрание, през пролетта на 1198 г., немските рицари решават да превърнат братството в Рицарски орден, приемайки правилата на йоанитите и темплиерите. Папа Инокентий III признава новия духовно-рицарски орден с була и определя задачите му: защита на немските рицари и поклонници, лекуване на болни, борба с враговете на католическата църква. Рицарите и свещениците получават правото да носят бяла мантия с черен кръст.

Папа Хонорий III освобождава тевтонските рицари от съдебната власт на местните епископи на 1 октомври 1218 г., с което орденът получава почти неограничени права. На 9 януари 1221 г. той приравнява напълно ордена с другите два действащи рицарски ордени - на йоанитите и темплиерите.

1861 г. император Александър ІІ отменя крепостничеството и е наречен „Освободител”. Той издава Манифест „За всемилостиво даряване на крепостните с правото да бъдат свободни селски жители...”.

Този държавнически акт е обусловен от множество политически, икономически, социални и нравствени предпоставки.Отмяната на крепостничеството, което от десетилетия спира икономическото развитие на страната, е сърцевината на реформите на император Александър ІІ, целящи либерализация на стопанския и обществен живот.

Крепостното право е висша форма на непълна собственост на феодала върху селянина, основана на закрепостяването му към земята на феодала (болярина, помешчика, манастира и др.) или на феодалната държава в случаите, когато липсва частен собственик на земята или селските общини имат задължения към държавата.

Руските историци не са в състояние да определят кога и как се заражда крепостничеството в Русия. Повечето от тях подкрепят мнението, че крепостното право се е формирало в резултат на последователното издаване на серия от укази, които ограничават, а след това на практика отменят правото на свободно преминаване от един феодал към друг.

Известно е, че през 1497 г. Съдебникът на княз Иван III въвежда във Великото московско княжество есенния Юриев ден - 26 ноември, като време за преминаване на селяните от един феодал към друг. При това се заплаща данък „пожилое” за престоя в земите на феодала.

В края на 16 в. правителството приема редица постановления, които на практика водят до по-здраво закрепостяването на селяните. Съдебникът от 1550 г. на първия руски цар Иван Грозни потвърждава правото на преминаване на селяните само на Юриев ден и увеличава размера на „пожилое”, което затруднява още повече преминаването. Но през 1581 г. Иван Грозни за първи път се забранява преминаването на селяните дори на Юриев ден.

Мнозина историци считат, че крепостничеството се установява в края на 16 в. и окончателно е въведено с царски указ на Фьодор І през 1592 или 1593 г. Текстът на указа обаче не е намерен, налице са само косвени доказателства за неговото съществуване.

През 1597 г. е приет указ за издирване на избягалите селяни. Държавата трябва да осигури издирването и връщането на избягалите селяни на техните собственици.
Крепостното право като държавна система в Русия окончателно е оформено юридически със „Съборното уложение” от 1649 г.

Въвеждането на държавна система на крепостното право води до рязко изостряне на социалните противоречия в страната и създава предпоставки за масови народни размирици. Обстановката в Русия се усложнява. Това е една от причините за настъпването на така нареченото „смутно време”.

Близо две столетия след Френската буржоазна революция, с която се поставят установяват на демократичните отношения в Европа, през 1861 г. крепостничеството в Русия е премахнато. Тя последна от европейските държави осъзнава, че то е пречка за политическото и икономическото развитие, че вече се е превърнало в анахронизъм.

Помешчическото стопанство, основано на труда на крепостните селяни, все повече запада. Това предизвиква безпокойството на правителството, което е принудено да харчи огромни средства за поддръжка на помешчиците.

Обективно крепостното право е и пречка за индустриалната революция, тъй като затруднява създаването на пазар на свободна работна сила, а оттам и за натрупването на капитали, които да бъдат вложени в производството, повишаването на покупателната способност на населението и развитието на търговията.

Необходимостта от ликвидирането на крепостното право се обуславя и от факта, че селяните открито протестират срещу него. Като цяло антикрепостните прояви през първата половина на 19 в. са твърде слаби. В условията на полицейско-бюрократична система, създадена при Николай I, те вече не могат да прераснат в широките селски вълнения, разтърсили Русия през 17-18 в. В средата на 19 в. недоволството на селяните от положението им намира израз в различни други форми: отказ да отработват баршчина и да плащат оброк, масови бягства, палежи на именията на помешчиците и др.

Създадената след Кримската война (1853-1856) и подписания Парижки мирен договор нова външнополитическа ситуация свидетелства, че Русия губи международния си авторитет и влияние в Европа.

Практическите условия за освобождаването са определени със 17 акта - „Положения” за селяните, освободени от крепостната зависимост. Манифестът и положенията обхващат три основни въпроси: за личното освобождаване на селяните; предоставянето на земя (надели) и сделката при откупа.

Реформата от 1861 г. донася свободата на повече от 30 милиона крепостни селяни, разчиства пътя за развитието на буржоазните отношения, за икономическата модернизация на страната. Но тя не е решение на селския въпрос, тъй като личната свобода на селянина остава ограничена, той плаща поголовен данък, носи военна повинност и може да бъде подлаган на телесни наказания. Парцелите земя, които получават селяните, са твърде малки, като за тях селяните са длъжни да заплатят откупи в полза на дворянството, много по-високи от реалните им цени.

С отмяната на крепостното право селският въпрос в Русия не се решава, а напротив остава централен и се превръща в най-остър в края на 19 и началото на 20 в.

Откупните плащания на селяните са премахнати и се увеличава тяхната свобода на придвижване една след социалнополитическите сътресения в Русия през 1905-1907 г. Тогава започва аграрната реформа, която разрушава общините и засилва правото на собственост, което улеснява по-нататъшната капиталистическа еволюция на селското стопанство.

Болшевиките идват на власт през 1917 г. и се задържат, тъй като още първия ден те издават „Декрет за земята”, с който я изземват от едрите земевладелци, одържавяват я и я раздават на селяните. Само след 10 години обаче руските селяни отново загубват земята си след започналата колективизация и окончателното одържавяване на земята.

1878 г. американецът Томас Едисон патентова фонографа. Това е един от първите уреди, служещи за записване и прослушване на звук, предшественик на грамофона.

Всъщност според историческите справки Едисон демонстрира изобретението си още на 29 ноември 1877 г., но патентът действително получава едва през февруари.

При този апарат звукът се записва чрез резец, изменящ дълбочината на пътечка, разположена по винтова линия върху цилиндър (валяк). Прослушва се с помощта на игла. Цилиндърът се върти с постоянна скорост. По-нататъшното развитие на звукозаписните апарати става, като записването и прослушването на звука е върху и от диск (плоча). Тези апарати са наречени грамофони, а дисковете за записване и прослушване на звука - грамофонни плочи.

Смяната на фонографския валяк с грамофонна плоча става не поради по-доброто качество на звука върху грамофонната плоча, а поради по-лесния и по-евтин начин на производство на дискове вместо цилиндри.

1910 г. е открит стадионът „Олд Трафорд”. От тогава съоръжението е дом на отбора на „Манчестър Юнайтед”, а пълният му капацитет е 76 212 места. Днес „Oлд Трафорд” е вторият по големина английски стадион след реконструкцията на „Уембли”.

Любопитен факт е, че съоръжението е и единственото на острова оценено с пет звезди от УЕФА. Сър Боби Чарлтън нарича стадиона „Театърът на мечтите”, което пък остава като второ име на „Олд Трафорд” и до днес.

До 1902 г. отборът на „Манчестър Юнайтед” носи името „Нютън Хийт” и играе мачовете си в Клейтън. Но стадионът там е прекалено малък, затова с промяната на собствеността на клуба, едновременно спасила го от фалит и променила името му на „Манчестър Юнайтед”, се появяват планове за построяването на нов стадион.

През 1908 г. „Манчестър” печели шампионска титла През следващия сезон „червените дяволи” печелят и Купата на страната и така през 1909 г. новият собственик на тима решава, че досегашното игрище „Банк Стрийт” е недостойно за шампионите и финансира изграждането на нов голям стадион. Първоначалните планове са за съоръжение със 100 000 места, но бюджетът е недостатъчен и чертежите са свити до капацитет от 60 000 души, с абсолютен максимум от 80 000. Архитект е шотландецът Арчибал Лейх, а изпълнители на проекта са строителите Брамелд & Смит от Манчестър.

Първият мач на новопостроения терен е на 19 февруари 1910 г. между „Манчестър Юнайтед” и „Ливърпул”. Домакините губят срещата, но стадиона е централна тема в печата. Един от присъствалите журналисти пише за стадиона: „...най-красивата, най-просторната и най-забележителната арена, която съм виждал. Като футболен терен е без конкуренция в целия свят”.

През 1934 г. за пръв път е добавен покрив над една от трибуните на стадиона. През 1938 г. с покриви се сдобиват и южните ъгли на стадиона. Въпреки това, след нацистка бомбардировка на 11 март 1941 г. стадионът е почти напълно унищожен, като най-пострадала е главната трибуна.

След войната, на „Манчестър Юнайтед” са отпуснати средства за разчистване на останките и изграждането на съоръжението отново. През 1949 г. „Олд Трафорд” отново отваря врати за публика. След 10 години без мач на терена, на 24 август 1949 г. „Манчестър” разгромява „Болтън” с 3:0 пред 41 478 зрители. През 1954 г. покривът над главната трибуна е възстановен, а скоро след това са покрити и другите трибуни.

Кулминацията на тази реконструкция идва през 1959 г., когато покрив получава и западната трибуна, носеща името „Стретфърд Енд”. Клубът инвестира и в инсталирането на осветление. Въпреки че това позволява на феновете да видят любимите си играчи и през нощта, пред погледа на привържениците се изпречват подпорите на покрива.

С наближаващия Мондиал през 1966 г., този проблем кара ръководството на „Манчестър Юнайтед” да направи пълна реконструкция на северната и южната трибуна. Старите колони са заменени с модерни носещи греди на покрива на съоръжението, като вече всеки зрител има пълен поглед върху терена. Архитектите на новата трибуна - Атърдън Фулър, пренареждат организацията на трибуните като терасират предната част и добавят седящи места в задната. Техни са и първите частни ложи на английски стадион.

През 70-те се наблюдава забележителен ръст на хулиганските прояви по английските терени и след изпадането на Юнайтед във втора дивизия през 1974 г., отборът е първия на острова, който издига гранични огради, които да държат феновете настрана от самия терен.

През 1995 г. започва изграждането на чисто нова северна трибуна, която е готова точно навреме, за да посрещне пет мача от Евро’96, сред които четвъртфинал и полуфинал. Новата трибуна е на три етажа, покривът над главната трибуната е най-големият в Европа. През 2000 г. е добавен втори етаж на източната трибуна, следва надграждането и на западната трибуна. Последното разширение на „Олд Трафорд” през 2005-2006 г. се състои в добавяне на втори нива на северозападния и североизточния квадрант на игрището.

Над входа към Източната трибуна на стадиона е поставена статуя на легендарния мениджър на Юнайтед - Сър Мат Бъзби. Освен този мемориал, на южния край на източната трибуна е поставена гравирана плоча в памет на загиналите в Мюнхенския инцидент футболисти, а часовник с мюнхенско време е поставен на границата между Източната и Южната трибуна.

Любопитен факт е, че рекордът за най-много зрители на „Театърът на мечтите” не е на мач на „червените дяволи”, а на полуфинала за ФА Къп между „Уулвърхемтън Уондърърс” и „Гримбзби Таун”, игран на 25 март 1939 г. Тогава на стадиона има 76 962 привърженици - рекорд, който при настоящия капацитет от 76 212 човека не може да бъде подобрен.

1915 г. започва битката за Галиполи. Силите на Антантата се опитват да извършат десант на едноименния полуостров в днешна Турция, да прекъснат комуникациите между Централните сили и Османската империя, да завладеят Константинопол и да извадят империята от войната.

Операцията продължава близо година - до 9 януари 1916 г., и завършва с победа за турците. В десантния корпус участват войници от Франция и Великобритания и нейните доминиони и колонии Австралия, Нова Зеландия, Индия и Нюфаундленд.

Идеята за съюзническа атака в района на Дарданелите принадлежи на Уинстън Чърчил, който по това време е Първи лорд на адмиралтейството, а за турската победа основна роля играе бъдещият създател на турската република Мустафа Кемал.

Атаката започва с обстрел на турските позиции от британската флота и продължава през пролетта със сухопътен десант. Морското настъпление обаче е спряно от силно минираните проливи, а десантът е ограничен по крайбрежието и не успява да се разгърне във вътрешността, което обрича кампанията на неуспех.

Сраженията продължават с различна сила през цялата година и са изключително кървави. Жертвите сред войските на Антантата надхвърлят 150 000, а османските са около 250 000. В началото на януари 1916 г. съюзното командване признава поражението си и изтегля войниците си. Войната обаче е спечелена от Антантата, а Османската империя се разпада.

1943 г. в Тунис започва битката при прохода Касерин. Сражението е част от Туниската кампания. Това е първият значителен сблъсък между американските и германските сили през Втората световна война.

Неопитните американски войници, водени по неадекватен начин от своите командири претърпяват тежки загуби и са отблъснати на 80 км от техните първоначални позиции западно от прохода Фаид. Впоследствие американската армия въвежда бързи промени от организацията на ниво единици до замяна на комадващите офицери.

На 19 февруари фелдмаршал Ервин Ромел, командир на германско-италианската танкова армия, започва нападението. Следващият ден той лично води атаката с наскоро формираната 10-та танкова дивизия, отпусната му от 5-та танкова армия разположена на север, докато 21-ва танкова дивизия също част от 5-та танкова армия продължава да атакува на север през прохода Сбиба.

В рамките на няколко минути защитните линии на американците са пробити. Техните леки оръдия и танкове нямат никакъв шанс срещу по-тежката германска техника, а и имат малък или никакъв опит в боя с бронирана техника. Германските танкове Панцер IV и Тигър отблъскват всички атаки с лекота.

В същото време американските командири се свързват с техното командване за разрешение да организират контраатака или артилерийски бараж, и често получавайки разрешение след като тези линии са вече подминати от настъпващия противник. Още веднъж 1-а бронетанкова дивизия получава заповеди да заеме безполезни позиции, и до втория ден на офанзивата две от техните три бойни командни поста са прегазени, докато третия в повечето случаи не е на активна служба.

След като нахлуват в прохода германските сили се разделят на две групи, всяка напредваща по един от двата пътя, водещи на северозапад извън прохода. Ромел остава с основната група на 10-та танкова дивизия предвижваща се по северния от двата пътя водещи към Тала, докато смесена италианско-германска група поема по южния път по посока на Хаидра. Остатъците от бойно командване Б на 1-ва бронетанкова дивизия се предвижва 30 км, за да се изправи срещу южната група на 20 февруари, но не успяват да спрат настъплението и през следващия ден.

Моралът на американските части започва да пада и до вечерта много части отстъпват, изоставяйки екипировката си на бойното поле. Проходът е напълно отворен и е изглеждало, че времените складове за муници в Тебеса са били изключително близо. Все пак отчаяната съпротива на няколко изолирани групи останали в тила сериозно забавят настъплението на германците и на втория ден операциите по прочистване все още са продължавали докато бронетанковият авангард продължавал настъплението по пътищата.

До нощта на 21 февруари 10-та танкова дивизия е в близост до малкото градче Тала, разполагащо с два пътя към Тебеса. Ако градът паднел и германската дивизия решала да се предвижи по южният от двата пътя, американската 9-та пехотна дивизия разположена на север е щяла да бъде лишена от припаси, а команден център Б на 1-ва бронетанкова дивизия е щяла да бъде в капан между 10-та танкова дивизия и техните поддържащи части предвижващи се на север по втория път.

Същата нощ малки групи от британските, френските, и американските части освободени от защитната линия на север са изпратени постепенно на защитната линия при Тала. Цялата артилерия на американската 9-та пехотна дивизия, 48 оръдия, които са започнали да се предвижват на 17 февруари от техните позиции на запад, се разполагат през нощта. Когато битката започва отново на следващия ден, защитата е значително по-силна и фронтовата линия се държи основно от британска пехота с изключително силна поддръжка от американската артилерия.

Прекалено разтегнатите линии и недостатъчните продоволствия карат Ромел да прекрати офанзивата. Притеснявайки се, че приближаващата британска 8-а Армия може да пробие линията Марет ако не я подсили, той спира нападението и започва да отстъпва на изток. На 23 февруари американците провеждат масивно въздушно нападение срещу прохода, което ускорява германското отстъпление и до вечерта на 25 февруари проходът е превзет.

След битката и двете страни изучават резултатите. Като цяло Ромел гледа с презрение на американската техника и бойни умения и не ги смята за заплаха. Но все пак хвали няколко американски части като 2-ри батальон на 13-ти бронетанков полк от 1-ва бронетанкова дивизия с командир Орландо Уард. Той описва защитата на Сбеитла, проведена от тази бойна част, като „добре замислена и изпълнена”. Известно време след битката германските части използват голяма част от пленените американски превозни средства.

Съюзниците разглеждат сериозно резултатите от битката и незабавно генерал Дуайт Айзенхауер започва реструктуриране на съюзническото командване като създава ново главно командване 18-а армия под командването на генерал сър Харълд Александър. С това цели да затегне контрола над корпусите и армиите на трите съюзнически нации участващи в конфликта и да подобри тяхната координация (имало е значителни спънки по време на действията в предходните месеци).

Положени са усилия да се подобри концентрираната артилерийска и въздушна поддръжка извиквана по необходимост, която преди това е била трудна за координиране. Докато практиката на повикване за артилерийски обстрел срещу дадена позиция на американската артилерия довежда до голямо подобрение проблемите с координирането на въздушна поддръжка не са удволетворени задоволително до битката за Нормандия.

Вместо да се назначават различни задачи на елементите от всяка дивизия, както е правил Фредендал, единиците се придържат една към друга. 2-ри Корпус незабавно започва да използва дивизиите си като едно цяло, вместо да ги разпръсква на части със силно отделени мисии. До времето на пристигането си в Сицилия, техните сили значително нарастват.

1951 г. се състои премиерата на първия антифашистки филм „Тревога”. Режисьор на лентата е Захари Жендов, сценарист - Анжел Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Любомир Пипков.

Филмът е създаден по драмата „Тревога” на Орлин Василев.  В малката роля на немски офицер дебютира като студент Коста Цонев.

Действието във филма се развива в последните години на Втората световна война, непосредствено преди социалистическата революция в България. Лентата акцентира върху живота на семейство от средната класа, който е разкъсван от острите политически противоречия на фона на борбата срещу фашизма.

1963 г. СССР се съгласява да изтегли войските си от Куба. Още през 1959 г. радикални политически групировки, ръководени от Фидел Кастро, извършват революция в Куба срещу корумпираната олигархия на диктатора Фуанхенсио Батиста.

След така стеклите се събития Никита Хрушчов решава да се възползва от ситуацията и да привлече острова към Източния блок и Москва. През 1960 г. Хрушчов изпраща в Хавана специалния си пратеник Анастас Микоян, който да проучи какви хора са извършили Кубинската революция. Микоян харесва Кастро и му обещава кредит от 100 млн. долара и евтин съветски петрол срещу кубинска захар.

Скоро започва изпълнението на план „Анадир”, който има за цел да настани в Куба група съветски войски с преобладаващо участие на ракетни части. Дружбата укрепва, когато след разгрома на организираното от ЦРУ нахлуване в залива Кочинос Кастро обявява революцията в Куба за социалистическа. После обаче го вбесява договорката на Москва с Вашингтон, постигната през главата му при Карибската криза през 1962 г. Все пак през 1963 г. Кастро отива на посещение в СССР и силно е впечатлен от видяното. През 1974 г. съветският ръководител Леонид Брежнев връща визитата.

За кратък период от време подопечният остров на Фидел Кастро се сдобива с ракетна площадка и ракети с близък обсег на действие. Обстановката в Карибско море се изостря и на 24 октомври 1962 г. американския президент Джон Кенеди обявява морска блокада на острова.

Даден е ход на Карибската криза. Положението се усложнява в следствие на две събития, случили се по това време. Първото от тях е, че корабите пренасящи оръжие от СССР за Куба не спират своите рейсове. Второто е, че на 27 октомври над Острова на свободата е свален американски разузнавателен самолет Ю-2. За няколко дни светът е изправен пред възможността във всеки един момент да избухне Трета световна война.

Разразилата се криза на Карибите приключва по мирен начин в края на октомври 1962 г. И този път разума в Белия дом и Кремъл надделява, въпреки че и Кенеди и Хрушчов имат какво да си доказват един на друг. Битката за Куба безспорно е битка за чест и престиж за двете световни сили.

Между 1976 и 1980 г. СССР влага 1,7 млрд. долара в строителство и реконструкция на мощности за кубинската индустрия. Между 1981 и 1984 г. Куба получава средно по 750 млн. долара съветска военна помощ годишно. През 1985 г. обменът със СССР заема 70% от цялата кубинска търговия.

Нещата драматично се променят след перестройката. Михаил Горбачов също гостува в Куба - през 1989 г. Но ако дотогава СССР е плащал за кубинската захар 11 пъти над пазарната цена, вече плаща само три пъти повече. Ако през 1989 г. Куба е получавала по 13 млн. тона нефт годишно, през 1993 г. количеството вече е 3 млн. тона. След разпускането на СИВ през 1991 г. Куба на практика остава без никаква външна подкрепа.

1986 г. в околоземната орбита е изстреляна космическата станция „Мир” - първата изследователска станция за дълго обитаване. „Мир” е първата дълговременно обитаема станция и първата от „второто поколение космически станции”, реализирана чрез редица свързани помежду си модули.

През 1976 г. Конструкторско бюро „Енергия” прави предложение за създаване на усъвършенствани дълговременни орбитални станции. Предварителният проект започва през август 1978 г., а през февруари 1979 г. стартира и същинската работа по създаването на орбителна станция от ново поколение. В началото на 1984 г. ресурсите на проекта са пренасочени към програмата „Буран” и работата по „Мир” практически замира. Проектът е задвижен отново по заповед на Секретаря на ЦК на КПСС Г.В. Романов, който нарежда станцията да бъде завършена до 27-мия конгрес на КПСС.

Основният модул на „Мир” е изстрелян посредством ракета „Протон” на 19 февруари след като първия опит за изстрелване на 16 февруари се проваля поради телекомуникационни проблеми. В следващите години са добавени модулите „Квант 1” (31 март 1987 г.), „Квант 2” (26 ноември 1989 г.), „Кристалл” (31 май 1990 г.), „Спектр” (20 май 1995 г.) и „Природа” (23 април 1996 г.).

Първият пилотиран кораб към „Мир” („Союз Т-15”) е изстрелян на 13 март 1986 г. Скачването е осъществено успешно на 15 март. По време на престоя космонавтите включват основните системи на станцията и разтоварват два товарни кораба - „Прогрес 25” и „Прогрес 26”. На 5 май „Союз Т-15” се разкачва от станцията и по-късно се скачва със „Салют 7”, превръщайки се в първия космически кораб, осъществил трансфер между две орбитални станции

Между 1987 и 1989 г. на борда на „Мир” пристигат първите международни посетители - Мухаммед Фарис, Абдул Ахад Мохманд и Джейн Лоуп Хретиен. От 1995 г. станцията започват да посещават и международни екипажи. От общо 15-те последвали експедиции, 14 са с участие на космонавти от Сирия, България, Афганистан, Франция, Япония, Великобритания, Словакия, Австрия и Германия. Общо на станцията са работили 104 космонавти от 12 страни.

Към края на 90-те години обаче на станцията започват да възникват множество проблеми с различни прибори и системи. Правителството на Русия взима решение да изведе от орбита и приводни станцията, позовавайки се на високите разходи за поддръжка. На 23 март 2001 г., след като е надхвърлила трикратно проектния си живот, станцията „Мир” е приводнена в южната част на Тихия океан до островите Фиджи.

2002 г. космическият апарат на НАСА „Марс Одисий” започва мисията по картографиране на повърхността на Марс. Марс Одисий и в момента обикаля около планетата Марс. Основната цел на апарата е да използва спектрометър, за да открие доказателства, че на Марс е имало или още има вода и вулканична активност. Учените се надяват, че информацията, събрана от сондата, ще помогне за изясняване на догадките съществувал ли е живот на Марс.

Апаратът е изстрелян на 7 април 2001 г. с ракета-носител „Делта II” от космодрум Кейп Канаверал, Флорида и достига Марс на 24 октомври 2001 с.г. „Марс Одисий” има задача да поддържа комуникацията между Земята и марсоходите на „Спирит”, „Опъртюнити” и „Кюриосити”. „Марс Одисий” помага и на апарата „Марс Риконисънс Орбитър” да достигне червената планета през март 2006 г., като наблюдава атмосферните състояния докато новия орбитър намали скоростта си и влезе в желаната отбита около Марс.

На 31 юли 2008 г. НАСА обявява, че спускаемият апарат Финикс е открил следи от вода на Марс, както е предположено през 2002 г. по данни от „Марс Одисий”. Научният екип се опитва да определи дали водата под формата на лед някога се затопля достатъчно за да има предпоставки за микроскопичен живот на планетата и дали въглерод-съдържащи и други съставки за присъствие на живот са налични.

Първоначално апаратът е наречен „Марс Сървейър 2001 Орбитър” и се е планирало да има за придружаващ го апарат „Марс Сървейър 2001 Лендър”. Мисията на спусакемия апарат обаче е отменена през май 2000 г. заради провалите на „Марс клаймит орбитър” и „Марс полар лендър” в края на 1999 г. Впоследствие е избрано името „2001 Марс Одисий” като почит към вижданията за космическите изследвания в книгите на фантаста Артър Кларк и най-вече романът „2001: Космическа одисея”.

Любопитен факт е, че на 15 декември 2010 г. космическият апарат счупи рекорда за най-дълъг операционен живот на сонда до Марс със своите над 3300 дни.

Тялото на 38-годишен мъж е било намерено тази сутрин в Крумовград, съобщиха от пресцентъра на ОД на МВР в Кърджали.

Цялата новина в Dariknews.bg: 38-годишен мъж е открит мъртъв в Крумовград