1455 г. в Англия започва Войната на розите. Така се наричат поредица от граждански войни за престола на Англия между представители на родовете Йорк и Ланкастър. Причина за войната става недоволството на част от английското общество срещу неудачите на Англия в Стогодишната война и политиката, провеждана от съпругата на крал Хенри VI кралица Маргарет д’Анжу и неговите фаворити.

През 1399 г. по инициатива на бароните от северните графства е свален от престола Ричард II, последният крал от династията на Плантагенетите. Бароните поставят на престола Хенри Ланкастърски под името Хенри IV.

При новата Ланкастърска династия политическото влияние на реакционната феодална аристокрация значително се засилва. Под неин натиск синът на Хенри IV - Хенри V, възобновява Стогодишната война, която е затихнала в края на 14 в.

След смъртта на Хенри V през 1422 г. във Франция в разгара на неговите военни успехи, короната преминава към сина му Хенри VI, който по това време не е навършил и година. Около престола започва борба на най-едрите феодали в Англия за влияние и власт. В това време успешно възобновената война във Франция взема за англичаните лош обрат. След завършването на Стогодишната война през 1453 г. от всички свои завоевания във Франция Англия запазва само Кале.

Разгромът на въстанието на Джек Кед (1450 г.) и възникналите по време на това въстание класови стълкновения заставят богатите граждани и „новата аристокрация” да се откажат от надеждата за широко народно движение като средство за борба с господството на едрите феодали. Сега те, възлагайки всичките си упования върху смяната на династията, в противовес на Ланкастърите започват да поддържат Йорките - роднини на кралския дом, също много големи земевладелци в Англия. Поради това, че върху герба на Ланкастърите розата е червена, а на Йорките - бяла, войната, която започва, е наречена война между Червената и Бялата роза.

Противопоставянето между Йорк и Ланкастър преминава във военен конфликт през 1455 г., когато йорксистите печелят първата битка при Сейнт-Олбън. Скоро след това парламентът обявява Ричард Йоркски за кралски протектор и наследник на Хенри VI. През 1460 г. обаче в битката при Уейкфилд Йоркският херцог е убит.

Партията на бялата роза е оглавена от сина му Едуард, който през 1461 г. е коронясан за крал под името Едуард IV. В тези години йорксистите печелят победи при Мортимър-Крос и Таутън. При последното сражение основните сили на ланкастърци са разбити, а крал Хенри VI и кралица Маргьорит бягат от страната (кралят скоро е заловен и затворен в Тауър).

С известни прекъсвания войната продължава три десетилетия. Ланкастърите са подкрепяни от най-крупните феодали на Северна Англия, а зад Йорките застават феодали от южните и източни територии, които са били отстранени от власт от Ланкастърите. Едните, феодали от югоизтока се нуждаят от силна кралска власт, която да ги подпомага в придобиването на нови богатства, а другите, аристократи от севера, искат да запазят своята независимост.

Любопитен факт е, че терминът „Война на розите” не e било използвано по време на самата война, а се появява през 19 в., след една публикация на сър Уолтър Скот. Въпреки че розите понякога са използвани като символи по време на войната, в повечето случаи воюващите са носели значки със символи, свързани с техните феодали. Така например, силите на Хенри в Битка при Босуърт са воювали под знаме с червен дракон, а йоркската армия е използвала символа на Ричард III - бял глиган.

1768 г. мореплавателят Луи Антоан де Бугенвил открива остров Пентекост. Откритието френският мореплавател прави по време на първото френско околосветско пътешествие от 1766 до 1769 г.

Роден в Париж в семейство на нотариус и по настояване на баща си започва да учи право, но скоро се отказва и през 1754 г. се записва в армията, в полка на мускетарите. Междувременно преди постъпването си в армията Бугенвил усилено се занимава с математика, като още на 23 години публикувал блестящ „Трактат по интегрални изчисления”. През 1755 г. е изпратен в Лондон като секретар на френското посолство и става член на Британското Кралско дружество.

За да се засили авторитета на Франция след загубата й в Седемгодишната война кралят и правителството решават да организират първата френска околосветска експедиция. За неин командир е назначен Луи Антуан дьо Бугенвил, който става първият французин и 14 капитан извършил околосветско плаване, продължило от 15 ноември 1766 г. до 16 март 1769 г.

На 15 ноември 1766 г. с два кораба „Будьоз” и „Етуал” напуска пристанището Сен Мало и се отправя на югозапад през Атлантическия океан, преминава през Магелановия проток, който изследва и частично картира и навлиза в Тихия океан.

От 23 до 27 март 1768 г. в архипелага Туамоту открива атолите Вахитахи, Акиаки, Хао, Хикуеру, Равахере, Марокао, Хараики и Тепото Южен. От 2 до 15 април пребивава на остров Таити и обявява острова за френско владение, въпреки че Самюъл Уолис го е обявявил за английско владение девет месеца по-рано.

Междувременно Бугенвил вторично след Уолис открива остров Мехетиа в Дружествените острови. От там французите вземат на борда таитянина Аутору, брат на местния вожд, който след това пребивава във Франция, но на обратния път към родината си умира.

След това експедицията продължава на запад, посещава островите Мануа и Тутуила в архипелага Самоа, открит през 1722 г. от Якоб Рогевен и на 22 и 23 май в северната част на Новохебридските острови (Вануату) открива островите Вануа Лава (вторично), Мере Лава (вторично), Амбае, Пентекост и Еспириту Санто (вторично) и протока Бугенвил между островите Еспириту Санто на север и Малекула на юг.

На 29 май французите напускат Вануату и продължават на запад, като на 6 юни, на откриват рифа Бугенвил, от където се насочват на северозапад към Нова Гвинея. На 10 юни, на югоизток от Нова Гвинея Бугенвил вторично след Луис Ваес де Торес открива архипелага Луизиада. На 28 юни, вторично след Алваро де Менданя де Нейра открива Соломоновите острови - островите Веля Лавеля, Бугенвил и Шуазьол (вторично), протока Бугенвил между тях и остров Бука (вторично).

След това корабите заобикалят остров Нова Британия, откриват островите Каниет и островите Ниниго (вторично) в Западните острови, в средата на август 1768 г. достигат до северния бряг на Нова Гвинея и акостират на Молукските острови, където Бугенвил дава едномесечен отдих на екипажа.

1856 г. в Москва е открита Третяковската галерия. Днес там се съхраняват някои от най-големите и значими колекции на руското изобразително изкуство. Галерията разполага с над 130 000 произведения на живописта, графиката и скулптурата.

Галерията е създадена от руския търговец и меценат Павел Третяков със съдействието на брат му Сергей Третяков. От 1856 г. Павел Третяков започва да събира художествена колекция, която през 1892 г. дарява на Москва. Галерията започва да се нарича „Московска градска галерия на Павел и Сергей Третякови”. Тогава колекцията наброява 1276 картини, 471 рисунки и 10 скулптури на руски творци, а също и 84 картини на чужди майстори.

На 3 юни 1918 г. Третяковската галерия е обявена за държавна с декрет на Ленин и получава названието Държавна Третяковска галерия. За директор на музея е назначен Игор Емануилович Грабар. С неговото активно участие през същата година е създаден и Държавен музеен фонд, който чак до 1927 г. остава сред най-важните източници за попълване на колекцията на галерията.

През 1928 г. е извършен сериозен ремонт на отоплението и вентилацията, а по-късно е прекарано електричество. През 1932 г. са построени три нови зали. От първите дни на Великата Отечествена война, така както и в другите музеи в Москва, в галерията започва демонтаж на експозицията, за да има готовност за евакуация. В средата на 1941 г. ешелон от 17 вагона тръгва от Москва към Новосибирск. Едва на 17 май 1945 г. Третяковската галерия отново е открита в Москва.

1947 г. в борбата си срещу разпространението на комунизма президентът на САЩ Хари Труман подписва Доктрината Труман. Външнополитическата инициатива на САЩ цели да възпре разпространението на комунизма в Турция и Гърция.

Печелейки подкрепата на Републиканската партия, която е имала мнозинство в Конгреса на САЩ, президентът Хари Труман обявява доктрината на 12 март 1947 г. В нея се декларира, че САЩ ще оказват икономическа и военна помощ на Гърция и Турция, за да не се превърнат в сателити на СССР. Доктрината променя външната политика на САЩ към СССР от спокойна, към политика за възпиране на експанзията на съветското влияние. Някои историци считат този момент за начало на Студената война.

По това време се води гражданската война в Гърция между леви и десни сили. Труман развива тезата за настъплението на комунизма на Балканите. Според него САЩ трябва да се притекат на помощ на Гърция и Турция, които са застрашени от това настъпление.

През май 1947 г. на Гърция и Турция се предоставят 400 млн. долара в икономическа и военна помощ, както и военни експерти. В САЩ за най-успешна и дългосрочна доктрина се смята Доктрината за сдържане на комунизма. Като неин резултат се смята разпадането на СССР и социалистическия лагер. Преди да се оформи обаче тезата за сдържането на комунизма, за кратко властва идеята за пълно отхвърляне на комунизма. Тази доктрина съдържа идеята, че САЩ могат да отхвърлят комунизма, за да бъдат освободени „поробените” народи. Но бързо става ясно, че е неприложима, защото би довела до Трета световна война.

1960 г. Чили е разтърсено от мощно земетресение с магнитуд 9,5 по Рихтер. Голямото чилийско земетресение е земетресението с най-голям магнитуд, откакто се правят сеизмографски наблюдения. То става в 19.11 ч. като епицентърът му е при град Валдивия в Чили, на 700 км южно от столицата Сантяго де Чили. Предшествано е от поредица земетресения от предходния ден, достигащи магнитуд 8 и с епицентър на около 160 км северно.

Въпреки рекордната сила на земетресението, по-голямата част от жертвите и разрушенията са предизвикани от последвалото го цунами с вълни, достигащи височина 25 м. Повечето щети са в южната част на Чили, като загиват около 3000 души. Последвалото земетресението цунами опустошава и крайбрежието на Япония и Хавайските острови в другия край на Тихия океан.

1965 г. криптата на храм-паметник „Св. Александър Невски” е открита като филиал за средновековно и възрожденско българско изкуство при Националната художествена галерия.

Храм-паметникът е провъзгласен за патриаршеска катедрала през 1953 г., а през 1955 г. е обявен за паметник на културата с национално значение. По архитектурен стил сградата принадлежи към т.нар. „руски северен ампир”.

В подземния етаж на храма се намира криптата. Първоначално тя била предназначена за гробница, но през 1965 г. е превърната в музей за средновековно и антично изкуство - филиал на Националната художествена галерия, където са експонирани едни от най-красивите български икони и стенописи от 12-19 в.