Menu
RSS

Тест модул

A+ A A-

21 ноември: След инцидент в Егейско море потъва корабът-близнак на „Титаник”

© снимка: Guliver/Getty Images  

1344 г. започва строежът на катедралата „Свети Вит”. Катедралата е разположена в замъка на Прага и е седалището на архиепископа на града.

Първата църква, която представлява романска ротонда е построена на мястото на днешната катедрала през 925 г. от Вацлав I, херцог на Бохемия. За патрон на църквата е избран Св. Вит, тъй като Вацлав получава от император Хенрих I свещена реликва - ръката на Св. Вит. Друга хипотеза за избора на патрон се обяснява с желанието на Вацлав да направи християнството по-приемливо за езическото население. Избира Свети Вит поради близката звучност до Световит - славянско божество.

Строежът на днешната готическа катедрала започва на 21 ноември 1344 г., когато епископът на Прага е издигнат в архиепископ. Първият майстор-строител е французинът Матиас от Ара, построил папския дворец в Авиньон. Той проектира основния дизайн на катедралата, като вкарва някои елементи характерни за френската Готика - Св. Вит е трикорабна базилика с аркбутани, къс трансепт, олтар с пет ниши, десетоъгълна апсида и няколко параклиса.

След като през 1352 г. Матиас от Ара умира, главен строител на катедралата става Петр Парлерж, който тогава е едва на 23 години. Отначало той работи по плановете на предшественика си и, след като приключва строежа дотам, докъдето Матиас го е планирал, Парлер продължава изграждането според собствените си идеи. Със смелия си иновативен дизайн той съчетава по уникален начин различни готически елементи.

През 1406 г. Парлерж умира и строежът е поет от неговите синове - Венцел Парлерж и отчасти Йоханес Парлерж. Те довършват трансепта и голямата кула от южната страна на катедралата. Строежът на катедралата спира в първата половина на 15 в., когато започват Бохемските войни. Голяма част от интериора на все още незавършената катедрала е ограбен, а през 1541 г. по време на голям пожар катедралата е силно повредена.

След като обстановката се успокоява, в края на 15 в. крал Владислав II възлага работата по завършването на катедралата на архитекта Бенедикт Риед, но малко след започването на работата строежът отново спира поради липса на средства. Макар и кратка, работата на архитекта донася някои ренесансови и барокови елементи върху интериора и екстериора на катедралата - най-забележими са бароковият връх на голямата южна кула и органът в северното крило на трансепта.

През 1844 г. по време на среща в Прага на германските архитекти Вацлав Песина заедно с неоготическия архитект Йосеф Кранер предлагат програма за обновяване и завършване на катедралата. По-късно през същата година се сформира „Съюз за завършване на катедралата Св. Вит в Прага”.

Постепенно в началото на 60-те години работата започва. От интериора са свалени бароковите декоративни елементи и е възстановен първоначалният облик. През 1873 г. Крамер умира и работата му е поета от Йозеф Мокер, който прави дизайна за западната фасада в класически готически маниер - две кули. Това е моделът, към който се придържа след неговата смърт и последният архитект Камил Хилберт.

Розетният прозорец над главния портал, който представя библейски сцени от Сътворението, е проектиран от Франтишек Кисела през 1925-1927. Катедралата е окончателно завършена за юбилея на Вацлав I през 1929 г.

Пълното име на катедралата от 1989 г. е съответно на най-важните чешки светци Свети Вит, Свети Вацлав и Свети Войтех - Пражка Катедрала „Светии Вит, Вацлав и Войтех”. В нея са погребани много от кралете на Бохемия. Катедралата е отличен пример за готическа архитекрура и най-важната църква в страната.

1783 г. Жан Пилатр и маркиз Франсоа д’Арлан извършват първия свободен полет над Париж с балон. Летателният апарат е проектиран и създаден от братята Монголфие - пет месеца по-рано те осъществяват първия изобщо полет на балон.

След провеждането на серия от тестове с въжета двамата авантюристи извършват свободен полет с балон с горещ въздух и с човек на борда. Пилатр и д’Арлан излитат от градината на двореца Ла Мюет до Бют-о-Кайе в 14.00 ч. пред присъствието на краля. Полетът им трае около 25 минути. Балонът се е изкачва на 915 м височина и пропътува 12 км със скорост 9 км. Двамата се приземяват успешно в покрайнините на Париж.

1916 г. корабът-близнак на „Титаник” - лайнерът „Британик”, попада на мина в Егейско море и потъва. От 1300 души екипаж и пасажери, които били на борда на най-големия кораб във флота на британската корона, загиват 30.

Историята на „Британик” тръгва от корабостроителницата „Харланд и Волф” в Белфаст. След потъването на „Титаник” компанията собственик „Уайт стар лайн” укрепва допълнително другите два луксозни лайнера „Британик” и „Олимпик”. Корпусът става двоен, подсилват се машинните отделения и котелните помещения и водонепроницаемите прегради от шест стават 15. Увеличава се и броят на спасителните лодки. Със своите 48 158 тона и дължина 269 м корабът изглежда още по-голям и могъщ от „Титаник”. Предназначен е за гражданско плаване, но на 13 ноември 1915 г. Адмиралтейството го реквизира и го превръща в болница.

Пребоядисан в бяло, с огромни червени кръстове и хоризонтално зелено райе, лайнерът получава и ново име ¬ „Кораб болница на Нейно Величество”. Начело на командването е капитан Чарлс Бартлет.

След пет успешни курса до Близкия Изток и обратно до Обединеното кралство, транспортирайки болни и ранени, „Британик” отплава на последното си пътуване от Саутхемптън за Лемнос в 14.23 ч. на 12 ноември 1916 г. Пет дни всичко се движи в обичайния ритъм, но на шестия нещата се обръщат. На 21 ноември сутринта корабът доближава гръцкия остров Киа.

В 8.12 ч. мощна експлозия разтърсва „Британик”. По това време лекарите и медсестрите закусват в трапезарията, а капитанът е на мостика. Медиците се отправят към болничните помещения, а Бартлет заръчва да се затворят преградните стени за водата и изпраща сигнал за помощ. От мостика той вижда отлично пораженията - става ясно, че експлозията в дясната част на кораба е повредила водоустойчивите прегради и четири отсека светкавично се пълнят с вода.

Само две минути след взрива петото и шестото котелно помещение започват евакуация. За минути положението на кораба е същото, каквото при „Титаник” един час след сблъсъка с айсберга.

Капитан Бартлет вижда на три мили брега на остров Кеа и решава да предприеме последно отчаяно усилие ¬ да доближи кораба до брега. В този момент екипажът му изпълнява заповедите безпрекословно. Няколко стюарди обаче предизвикват паника и опитват да превземат спасителните лодки. Така в 8.30 ч. започват спускане на две лодки от поста на офицер Дейвид Лоус без негово разрешение. Лодките обаче плясват силно във водата, водовъртежът от витлата на кораба ги засмуква към машините и вместо спасение настава кървава баня.

Бартлет, виждайки, че водата нахлува по-бързо, когато „Британик” се движи, нарежда спирането на машините. Секунди преди третата спасителна лодка да стане на трески витлата спират и хората са спасени.

В 8.35 ч. капитанът официално дава заповед на екипажа да спусне лодките. В 9.07 ч., само 55 минути след експлозията, „Британик” потъва. Ранените и моряците обаче вече са в лодките. Първа помощ им оказват гръцките рибари от остров Кеа.

1931 г. фирмата AT&T започва производството на първия телекс. Телетипът е вид телеграфен апарат - електромеханична пишеща машина, снабдена с шайба за набиране на номера като телефонен апарат и използвана за предаване на текстови съобщения по прост електрически канал.

Телексът е създаден благодарение на изобретенията на инженери като Роял Хаус, Дейвид Хюз, Едуард Клайншмид, Чарлз Кръм, Емил Бодо и Фредерик Крийд. Негов непосредствен предшественик е т.нар. „тикърен апарат”, който служел за бързо предаване на борсовите котировки. Една от най-ранните му реализации е на Томас Едисон от 1869 г. - т.нар. „Универсален тикърен аппарат”, който имал скорост на печат около един символ за секунда.

Телексът позволява бързото съединяване между абонатите на телеграфната мрежа, тъй като те имат уникални номера (номер на телекс). Практически едновременно в Германия и Великобритания са създадени национални телеграфни мрежи, наречени Telex. Малко по-късно в САЩ също е създадена подобна мрежа, но под името TWX.

1995 г. подписано е Дейтънското споразумение, което слага край на продължилата три години и половина война в Босна и Херцеговина. Дейтънският мирен договор е подписан във военновъздушната база Райт-Петърсън край Дейтън, Охайо.

Споразумението е резултат от Дейтънската конференция, състояла се от 1 ноември до 21 ноември. Главни участници в тази конференция са президентът на остатъчна Югославия Слободан Милошевич, президентът на Хърватия, Франьо Туджман, президентът на Босна и Херцеговина, Алия Изетбегович, главният преговарящ от американска страна, Ричард Холбрук, както и генерал Уесли Кларк. Договорът е подписан в присъствието на Уорън Кристофър - държавния секретар на САЩ. Официалното споразумение е подписано от тримата президенти на 14 декември 1995 г. в Елисейския дворец в Париж.

Сегашното политическо деление на Босна и Херцеговина и структурата на нейното управление са договорени общо като част от Дейтънското споразумение. Според него Босна и Херцеговина се разделя на две части (ентитети) - Федерация Босна и Херцег овина (в която влизат териториите, населени предимно с бошняци (босненски мюсюлмани) и хървати) и Република Сръбска (населена предимно с босненски сърби).

Прилагането на дейтънското споразумение се осъществява чрез мандата на ООН, използващ ръководени от НАТО многонационални сили под името АЙФОР, които включват в себе си силите на ООН - ЮНПРОФОР на 20 декември 1995 г. След една година тези сили се трансформират в ЕСФОР. В края на 2004 г. командването на тези сили преминава от НАТО към Европейския съюз.

На 13 ноември 2002 г. Скупщината на Съюзна република Югославия ратифицира Дейтънското споразумение, като потвърждава, че Югославия няма териториални претенции към Босна и Херцеговина.

1999 г. за първи път действащ президент на САЩ прави официално посещение в България. Бил Клинтън идва в София по покана на президента Петър Стоянов.

Докато е у нас Клинтън благодари на няколко пъти на България за нейната последователна и твърда проамериканска позиция по време на войната срещу Югославия. На 22 ноември на митинг пред Храм-паметник „Св. Александър Невски” двамата президенти отправят послания към българския народ. По време на визитата е подписана двустранна Декларация, с която се поставя началото на отношения на стратегическо партньорство и сътрудничество.

Клинтът идва в България след като в края на 1998 г. е обявен за невинен по две обвинения, водещи до импийчмънт, повдигнати от Камарата на представителите: лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието. Обвиненията в лъжесвидетелстване са повдигнати във връзка с показанията на Клинтън за връзката му с Моника Люински, дадени по време на съдебния процес за сексуален тормоз, започнат от бившия щатски служител от Арканзас - Пола Джоунс.

2002 г. НАТО отправя покана към България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения за присъединяване към пакта.

Членството на България в НАТО се поставя за първи път като политически въпрос на 23 юни 1990 г., когато Соломон Паси внася в парламента предложение за присъединяване към Северноатлантическия договор. След по-малко от месец - на 13 юли 1990 г., с Декларация на Министерството на външните работи Република България приема поканата за установяване на редовни дипломатически връзки с НАТО, отправена в Лондонската декларация на държавните и правителствени ръководители на Алианса от 6 юли 1990 г.

През май 2000 г. България се включва в създаването на Вилнюската група като процес на политическа солидарност и сътрудничество между страните-кандидатки за членство в НАТО. Две години по-късно (18 април 2002 г.) по време на международната конференция „НАТО - следващите 50 години. Сътрудничество за стабилност и сигурност в Югоизточна Европа”, която се провежда в Атина, министрите на отбраната на България, Гърция, Румъния и Турция правят съвместно изявление относно единната позиция на четирите държави, че чрез приемането на България и Румъния в НАТО ще бъде реализирана историческата възможност за укрепване на Южния фланг на Алианса, географски баланс и укрепване на евроатлантическата сигурност и стабилност.

На заседанието на Северноатлантическия съвет на равнище държавни и правителствени ръководители в Прага на 21 ноември 2002 г. е взето решение България, заедно с други шест страни-кандидатки (Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения), да бъде поканена да започне разговори за присъединяване към Северноатлантическия съюз.

Разговорите с България са осъществени в два кръга, съответно на 10 януари и 10 февруари 2003 г. Ръководител на българската делегация е заместник-министърът на външните работи Любомир Иванов, на делегацията на НАТО - помощник-генералният секретар по политически въпроси посланик Гюнтер Алтенбург. Първият кръг е посветен на политически, икономически и отбранителни/военни въпроси, а вторият - на ресурсни/бюджетни въпроси, правни въпроси и въпроси, свързани със сигурността и защитата на информацията.

На 18 юни 2003 г. Съветът на НАТО констатира, че България и останалите поканени страни са постигнали критериите за сигурност и защита на класифицирана информация на НАТО. На 26 март 2003 г. на извънредно заседание на Северноатлантическия съвет в Брюксел постоянните представители на 19-те страни членки на НАТО подписват протоколите към Северноатлантическия договор за присъединяване на България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения в присъствието на министър Соломон Паси и външните министри на другите поканени страни.

На 18 март 2004 г. Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, подписан за първи път от страните основатели на пакта на 4 април 1949 г. във Вашингтон, а на 29 март 2004 г. документите по присъединяването към Северноатлантическия договор на седемте нови страни (България, Естония, Латвия, Литва, Словакия, Словения и Румъния) са депозирани във Вашингтон. Последната дата се счита за дата на приемане на България в НАТО.

2004 г. при манипулиране на изборите за президент на Украйна Виктор Янукович е обявен за победител, което става повод за масови протести. Киев, столицата на Украйна, е център на движението за гражданска съпротива, където хиляди демонстранти протестират ежедневно. Из цялата страна демократичната революция е съпроводена от гражданско неподчинение и общи стачки, организирани от опозиционното движение.

Протестите, станали известни като „Оранжевата революция”, са подтикнати от доклади на няколко вътрешни и чуждестранни изборни наблюдатели, както и от широко разпространената публична представа, че резултатите на балотажа от 21 ноември между основните кандидати Виктор Юшченко и Виктор Янукович са нагласени от властите в полза на последния.

Протестите из цялата страна са успешни, тъй като резултатите от втория тур са анулирани и Върховният съд в Украйна постановява прегласуване. Под строгия контрол на местни и международни наблюдатели, вторият балотаж е обявен за „честен и свободен”. Резултатите показват ясна победа за Юшченко, който получава 52% от гласовете, докато резултатът на Янукович е 44%.

Юшченко е обявен за победител и с встъпването му в длъжност като президент на 23 януари 2005 г. Оранжевата революция приключва. Любопитен факт е, че през 2010 г. след честно проведени избори за президент, все пак Виктор Янукович получава поста президент и измества Юшченко от властта.

Продължава...

Черно море загуби от Виторул в контрола

  • Публикувана в Спорт
Отборът на Черно море допусна загуба от Виторул Констанца в контролна среща с резултат 2:1.    Румънският тим можеше да поведе в 33-ата минута, но ударът на Кицу с глава срещна гредата. В 39-ата българският отбор поведе с попадение на Педро.   В 63-ата минута Чернат изравни от пряк свободен удар, а в 81-ата Танасе прехвърли вратаря Николов и донесе успеха на своя тим....
Продължава...

15 ноември: Съветска и американска подводници се сблъскват в Баренцово море

© снимка: Guliver/Getty Images  

1533 г. в името на краля на Испания войските на Франсиско Писаро нанасят окончателно поражение на държавата на Инките и превземат столицата й Куско.

Градът се намира на 3500 м надморска височина в Андите и е изграден от император Пачакути през 1438 г., въпреки че областта е била населена от инките още през 1200 г. Това е най-старото постоянно обитавано селище в Северна и Южна Америка.

Франсиско Писаро участва в походите на Балбоа, в това число и в знаменития му поход към бреговете на Тихия океан през 1513 г. Именно там Писаро дочува за пръв път слуховете за богатата на злато страна Перу и си поставя за цел нейното завоюване. Липсата на средства обаче го принуждава да се обедини с други конкистадори като Диего де Алмагро и свещеника Ернан де Лука.

С двамата свои съдружници Писаро организира три частни завоевателни експедиции - през 1524, 1526 и 1527 г., по време на които открива западното крайбрежие на Южна Америка и изследва ивица от него с дължина 450 км. Там Писаро получава вече достоверни сведения за страната на златото Перу.

На 27 декември 1530 г. Писаро потегля от Панама с три кораба. Около екватора испанците слизат на брега и започват пеши поход на юг. В началото на 1532 г. достигат до залива Гуаякил и войниците завземат остров Пуна в залива. Местните индианци оказват силна съпротива, след половин година Писаро е принуден да напусне острова и с оределия си отряд слиза на южния бряг на залива, на мястото на днешния град Пуерто Писаро, недалеч от днешния град Тумбес. Там той престоява три месеца, по време на които събира точни сведения за вътрешното положение в държавата на инките.

Моментът се оказва особено благоприятен за испанците. Сред инките се води спор за короната между Атауалпа и Уаскар - синове на наскоро починалия Сапа Инка Хуайна Капак. През септември 1532 г. Атауалпа с отряд от 5000 индианци се намира в град Кахамарка, на един от горните притоци на река Мараньон.

След като получава необходимите подкрепления от Панама, на 24 септември 1532 г. с голяма част от своите хора Писаро се отправя на юг по крайморската низина, пресича крайбрежните вериги на Андите, открива Перуанските и Екваториалните Анди и горното течение на река Мараньон. Техният поход се облекчава от това, че инките поддържат много добре пътищата си и имат мостове през планинските реки. Отрядът на Писаро се състои от 62 кавалеристи и 106 пехотинци, от които само 23 имат огнестрелно оръжие.

На 15 ноември испанският отряд влиза в Кахамарка и се разполага на почивка, като петхилядният отряд на Атауалпа се намира на две мили от града. Съпровождания от преводач Ернандо Писаро, брат на Франсиско Писаро, се отправя към лагера на Атауалпа, а той, виждайки, че пришелците му се доверяват, дава съгласието си за среща с тях.

По време на срещата на Писаро с Атауалпа през ноември 1532 г. вождът на инките е пленен с измама и независимо от богатия откуп, предложен за него, на 26 юли 1533 г. е убит. След убийството на Атауалпа, Писаро издига на престола на Перу Манко Капак, син на Уаскар, и на 11 август се отправя с него на югоизток към столицата на инките Куско.

Междувременно на 5 януари 1533 г. Ернандо Писаро с 20 конници и няколко пехотинци по заповед на брат си се отправя на юг, към тихоокеанското крайбрежие за търсене на съкровищата на Атауалпа. Отрядът се изкачва по река Санта до изворите й покрай западните склонове на Кордилера Бланка и достига брега на океана. От там испанците правят преход от около 200 км по брега на юг, но не откриват съкровища. Намират обаче удобно място за построяване на испанско селище (дн. град Лима, столицата на Перу).

След това Ернандо пресича Западните Кордилери и по долината на река Мантаро (приток на една от съставящите на Укаяли) достига до град Хауха, а след това на 25 април 1533 г. се завръща в Кахамарка.

1889 г. Бразилия е обявена за република. Първият европеец стъпил на земята, позната днес като Бразилия, е испанецът Висенте Янйес Пинсон на 16 януари 1500 г. Въпреки това, днес Бразилия се смята за официално открита на 22 април 1500 г. от португалския губернатор Педру Алвареш Кабрал, който командвайки флота, пътуващ за Индия, акостирал край южния бряг на Баия, в района на Червената корона, където бива проведена първата меса (католическа литургия) в страната.

В края на 17 в. се откриват богати залежи от злато в настоящите щати Минас Жерайс, Гояс и Мату Гросу, което е било от решаващо значение за уреждане на вътрешните работи на Бразилия. През 1789 г., когато Португалската корона обявява началото на т.нар. Дерама - нов начин за събиране на предполагаеми просрочени данъци от народа, във Вила Рика избухва Минаското въстание. Бунтът не успява и през 1792 г. един от неговите водачи, Тирадентис бива обесен.

В началото на 19 в., с трансфера на португалското кралско семейство в Бразилия, бягащо от войските на Наполеон Бонапарт, регентът Жуау VI отваря пристанищата на страната, позволява работата на заводите и основава Централната банка на Бразилия. По този начин страната става „Обединено кралство Португалия, Бразилия и Алгарве”, а Жуау VI е коронясан. Скоро след това той се завръща в Португалия, оставяйки най-големият си син, Педру I, като законен владетел на страната.

На 7 септември 1822 г., Дом Педру обявява независимост и управлява до 1831 г., когато е наследен от сина си, Дом Педру II, който тогава е бил 5-годишен. През 1840 г., вече на 14 години, дом Педру II е обявен за пълнолетен и коронясан за император през следващата година. В края на първото десетилетие на Втората империя, режимът се стабилизирал. Въстанията в провинциите биват обуздани и последното голямо въстание, Прайейра, е потушено през 1849 г.

В геополитически контекст, Бразилия се съюзява с Аржентина и Уругвай, и води война срещу Парагвай. В края на конфликта, почти две трети от населението на Парагвай е убито. Участието на негри и метиси в бразилската армия в Парагвайската война дава голям тласък на аболиционисткото движение и на упадъка на монархията. Малко след това, през 1888 г., принцеса Изабел, дъщеря на Дом Педру II, подписва т.нар. Златен закон, по силата на който се премахва робството. С този акт, оставяйки бившите робовладелци без обезщетения, бразилската империя губи последните си поддръжници.

На 15 ноември 1889 г., е провъзгласена републиката от маршал Мануел Деодору да Фонсека и се дава началото на републиканския период, познат като „Старата република”, до 1930 г. когато идва на власт Жетулиу Варгас. От тогава, Бразилия навлиза в период на индустриализация и участва във Втората световна война, на страната на САЩ.

Военният режим, под предлог за борба с подривна дейност и корупцията, ограничава основни конституционни права, медиите биват подложени на преследване и цензура, премахва политическите партии и създава система на двупартийност. След края на военното управление, федерални депутати и сенатори, през 1988 г., провеждат национално учредително събрание, което обнародва новата Конституция, която разширява правата на физическите лица. По този начин в страната е възстановена демокрацията, постига важен икономически напредък и все повече и по-активно участва на международната сцена.

1904 г. Жилет патентова революционната си самобръсначка със сменяеми ножчета.

Кинг Кемп Жилет е роден на 5 януари 1855 г. в щата Уисконсин. Работел като търговски агент в различни фирми и мечтал за голямо изобретение. На 40 години у него се появила идея как да се облекчи досадния процес по точене на острието на бръснача. Той измислил прибора за бръснене, в който се слага лезвие, което се изхвърля, след като се изтъпи.

Именно новият прибор е в основата на идеята на Жилет: това е евтина дръжка с Т-образна форма, която с нищо не напомня процеса до тогава. Всъщност първоначално приборите са предмет на гордост и проява на благосъстояние, затова са изработвани ръчно, дървените са резбовани, а металните са с инкрустации.
Всъщност тогава основният проблем пред Жилет не е приборът, а липсата на необходимата стомана, която трябвало да е едновременна и тънка, и гъвкава, и здрава.

Търсенето на необходимия доставчик отнема на Жилет шест години. Не успяват да му помогнат дори научните сътрудници от Масачузетския технологичен институт.
През 1901 г. обаче Жилет среща изобретателя Уилям Никерсън, който притежава необходимата технология. Двамата започват работа и Т-образният прибор е патентован. Стоманата, разработена от Никерсън, също. Остава експериментално да се определи ъгълът, под който ще се движи ножчето по кожата на лицето и колко трябва да се подава.

Още на следващата година се появява компанията, която през 1903 г. започва и серийно производство. През първата година са продадени едва 168 самобръсначки и 51 лезвиета, но през следващата година достигат 90 000 прибора и 123 000 ножчета.

1920 г. в Женева се провежда първото събрание на Обществото на народите. Идеята за създаването на международната  организация, съществувала между Първата и Втората световни войни, е на американския президент Удроу Уилсън. Основните й цели били понижение на степента на въоръженост, разрешаването на международни спорове и подобряването на световното благосъстояние.

Парижката мирна конференция одобрява решението за създаване на Обществото на народите на 25 януари 1919 г. Уставът на Обществото е подписан от 44 държави на 28 юни 1919 г. От 27-те държави победителки във войната, от доминионите на Великобритания Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка, както и от Индия - колония с голям принос за победата във войната. Към ОН се присъединяват и 13 специално поканени неутрални държави.

Дипломатическата философия на ОН представлява фундаментална промяна в мисленето, в сравнение с предходните сто години. Създаденият на Виенския конгрес модел, разглежда Европа като поле на съюзи между националните държави, създавайки баланс на силите, поддържан от силни армии и тайни споразумения. Според новата концепция ОН функционира като правителство на правителствата, като разрешава спорове между отделните държави по открит и правно ориентиран начин.

Лишено от собствени въоръжени сили и зависимо от Великите сили за налагане на решенията си, ОН трудно се справя със задачите си. След няколко забележителни успеха и други първи провали, то в крайна сметка се оказва неспособно да предотврати агресията от страна на фашистките страни през 30-те години. Началото на Втората световна война показва, че ОН се е провалило в основната си цел - предотвратяване на мащабен военен конфликт.

1949 г. обесени са убийците на Махатма Ганди. Първото покушение над Махатма Ганди е на 20 януари 1948 г., два дни след като прекратява гладна стачка.

Лидерът на страната говори в обръщение към вярващите от верандата на дома си в Делхи, когато бежанец от Пенджаб хвърля по него самоделна бомба. Устройството се взривява на няколко крачки от Ганди, но няма пострадали.

Индийското правителство, разтревожено от инцидента, настоява за усилване на личната охрана на Ганди, но той не иска и да чува за това. На 30 януари 1948 г. Ганди се събужда на разсъмване и се заема с работа над проекта за конституция, който трябва да представи на конгреса. Целият ден преминава в обсъждания с колеги върху бъдещия основен закон на страната. Идва време за вечерна молитва и, съпроводен от своята племенница, Ганди излиза на поляната пред дома си.

Както обикновено, събралата се тълпа бурно приветства „бащата на нацията”. Привърженици на учението му се втурват към него, опитвайки се да докоснат нозете на Махатма. Използвайки настъпилата суматоха, индуският националист Натурам Годсе наред с другите поклонници се приближава към Ганди и стреля три пъти в него. Първите два куршума преминават през тялото на Ганди, а третият остава в белите дробове, в областта на сърцето. Отслабналият Махатма показва със знак, че прощава на убиеца, и след това умира. Смъртта му настъпва в 17.17 ч.

Годсе се опитва да сложи край на живота си, но в този момент към него се хвърлят хора, за да се разправят с него на място. Телохранителите на Ганди спасяват убиеца от разгневената тълпа и го предават на правосъдието. Скоро властите изясняват, че убиецът не е действал самостоятелно.

Разкрит е голям антиправителствен заговор. Атентатът е планиран десет дни по-рано. Пред съда застават осем души. Всички те са признати за виновни в убийство. Двама от тях са осъдени на смърт и обесени на 15 ноември 1949 г. Останалите заговорници получават големи присъди за излежаване в затвор.

1969 г. съветската подводница К-19 се сблъсква с американската USS Gato в Баренцово море. К-19 е една от първите две руски подводници, оборудвани с ядрени балистични ракети.

На 4 юли 1961 г. под командването на капитан Николай Затеев на К-19 възниква проблем при охладителната система, което покачва температурата на реактора до 800 градуса по Целзий. Конструкцията на подводницата е слаба, няма резервна охладителна система и капитанът е принуден да изпрати екип от седем офицери да поправят повредата, въпреки смъртоносните нива радиация. Екипът успява да оправи проблема, но всичките седем умират в рамките на седмица. Цялата подводница става радиоактивна и за няколко години още 20 човека умират на борда.

Съветската флота прави скъпи поправки по подводницата и по-късно я пуска отново във водата. Инцидентите на борда обаче продължават.

На 15 ноември 1969 г. К-19 се сблъсква с американската подводница USS Gato по време на маневра, докато се спуска от дълбочина 60 м на 90 м. Получавайки значителни повреди в носовата част, подводницата все пак успява самостоятелно да се върне в базата в надводно положение. Много по-късно става известно, че командирът на торпедния отсек на американската подводница, вземайки сблъскването за преднамерен таран, се опитва да торпилира К-19, но командирът на американската подводница навреме отменя заповедта му.

На 24 февруари 1972 г. възниква пожар в 8-и и 9-и отсек. Загиват 28 моряци и 2 спасители. В 10-и кърмов отсек остават изолирани 9 матроси за цели 23 дни без светлина, свръзка и с оскъдни запаси от вода, като им е подаван само въздух и то с прекъсване. През 1979 г. К-19 е преоборудвана в подводница за свръзка по проект 658С. На 19 април 1990 г. е изведена в резерв.

От момента на построяването си К-19 изминава 332 400 мили за 20 223 ходови часа. Изпълнила е шест тежки рейда с обща продължителност 310 денонощия, осъществила е изстрелване на 22 балистични ракети, провежда 60 торпедни стрелби.

1971 г. Intel Corporation пуска на пазара първият в света микропроцесор, Intel 4004, способен да обработва 60 000 инструкции в секунда. 4004 се произвежда в течение на 10 години, но няма търговски успех и оказва много малко влияние върху пазара на електроника. Той обаче е технологичен пробив, който отваря вратата за производство на едночипови микропроцесори и микрокомпютри.

Intel 4004 е първият в света 4-битов централен процесор и първият еднокристален микропроцесор за масова употреба.

Още през 1969 г. Марсиан Хоф предлага архитектура на семейство от четири чипа, наречено MCS-4, но не взима участие в развитието му, защото не е конструктор на единочипови устройства. Проектирането започва по-късно, през април 1970 г., когато Федерико Фаджин, физик, роден в Италия, е назначен в Intel като ръководител на проект и проектант на MCS-4. Колективът под ръководството на Фаджин успява за пръв път да интегрира централен процесор в един-единствен чип.

В Intel Фаджин разработва нов метод на логическа схемотехника на база на технологията Silicon Gate (дотогава SGT е била технология, използувана основно за създаване на памети) и създава множество оригинални разработки, които позволяват създаването на микропроцесор в един единствен чип: метод за осъществяване на „скрит контакт”; метод за създаване на пряк контакт между поликристален силиций и метал, което позволява свързването на две нива: едното от силиций, а другото от алуминий; откриването на натоварването бутстрап с използуване на поликристален силиций (нещо, което се е считало невъзможно за осъществяване); изобретяване на много специални схеми, например нов статичен преместващ регистър по MOS технология, нов брояч и нов начин за автоматично стартиране при включване на захранването.

Масатоши Шима, инженер по софтуер и цифров хардуер, без никакъв предишен опит като чип-дизайнер, помага на Фаджин при разработването на MCS-4 и по-късно го последва в Zilog, първата фирма, произвеждаща изключително микропроцесори, създадена от Федерико Фаджин и Ралф Унгерман в края на 1974 г.

Според правилата за означение на интегрални схеми на Intel означението на първия микропроцесор следва да бъде 1201. Федерико Фаджин е привърженик на означение 4000, но едва след като узнава за хронологията на Ашер, според която датата на сътворението на света e 4004 г. преди Рождество Христово, използва този довод и получава разрешение от ръководството на Intel за означение 4004.

1983 г. създава се Севернокипърска турска република (СКТР), която приема Декларация за независимост. От 1975 до 1983 г. територията на Северен Кипър се нарича Турска федеративна държава Северен Кипър.

Република Кипър е създадена през 1960 г. след предоставянето ѝ на независимост от метрополията Великобритания. На гръцката и турска общност са им гарантирани равни възможности за участие в управлението на новата държава. Осигурени са им места в правителствените и граждански иснтитуции. Според Договора от 1960 г. гаранти за съществуването на новата държава са Великобритания, Гърция и Турция.

През декември 1963 г. правителството на Кипър се разпада. Започва конфликт между кипърските гърци и кипърските турци. В резултат на правителствената криза кипърските турци губят постовете си в правителствените институции. С продължаването на конфликта кипърските турци, които населяват предимно селските райони, са блокирани в етнически анклави, заобиколени от компактно гръцко население.

Това положение продължава 11 години до момента на разделянето на острова. В този период между двете кипърски общности избухват множество конфликти, в резултат на които на няколко пъти изострят отношенията между Турция и Гърция, които са на границата на обявяването на война.

През юли 1974 г. при поддръжката на гръцката военна хунта на острова се извършва военен преврат. Кипърският президент архиепископ Макариос III е отстранен от власт, а контролът над острова преминава в ръцете на Никос Сампсон, представител на гръцката организация EOKA, която се бори за присъединяването на Кипър към Гърция, или така наречения еносис. Опасявайки се от действителното присъединяване на острова към Гърция и в съответствие с Договора от 1960 г., на 20 юли 1974 г., Турция изпраща свои военни части в Кипър.

След турското нахлуване военния преврат претърпява поражение, което на свой ред довежда до падането на кипърската гръцката военна хунта и връщането на власт на архиепископ Макариос III.

Въпреки възстановяването на статуквото Турция отказва да изтегли войските си, с аргумента за необходимостта от защита на кипърските турци. Този отказ е възприет от международната общност като нарушение на Договора за гаранциите и така остров Кипър се оказва разделен на северна част, контролирана от Турция и южна част, намираща се под контрола на кипърските гърци.

През 1983 г. Севернокипърската турска република обявява независимост, но единствената държава, която я признава е Турция. Декларацията за независимост на Севернокипърската турска република е отхвърлена както от Република Кипър, така и от ООН.

Продължава...
Абонамент чрез RSS

Новини

Медии