20 декември: Томас Едисон демонстрира създадената от него електрическа крушка
- Публикувана в Водещи
1604 г. отпечатан е първият екземпляр на книгата „Приключенията на Дон Кихот де ла Манча” от Мигел де Сервантес. Първият бестселър в историята е пуснат в продажба на 16 януари 1605 г. Втората част на романа излиза десет години по-късно.
Авторът Мигел де Сервантес работел като доставчик на продукти за флотата на Испанската армада, а по-късно и като бирник. Правителството обаче на няколко пъти го вкарвало в затвора, тъй като не можел да даде задоволително обяснение защо не е успял да събере необходимите данъци. Именно по време престоите му в затвора го връхлита идеята за мъж, който се мисли за странстващ рицар и се опитва да върши чудатите подвизи, описани в средновековните разкази.
Към днешна дата съществуват множество адаптации на романа, като основният текст също бива многократно преиздаван. През 2005 г. книгата празнува 400-годишнина, която беше отбелязана по цял свят. Любопитен факт е,че испанското правителство пусна в обръщение монета от 2 евро, на гърба на която е изобразен рицарят с леген за бръснене на главата, стара ризница и копие.
Историята разказва за приключенията на испанския идалго дон Кихот и неговия оръженосец - Санчо Панса. Алонсо Кехана е един обикновен благородник, вманиачен в четенето на рицарски истории и книги.
Неговите приятели и роднини го вземат за луд, когато ненадейно главният герой променя името си на дон Кихот и се самопровъзгласява за рицар. Дон Кихот поема на път из земите на тогавашна Испания, яхнал своята кранта - коня Росинант (исп. кранта), за да изобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите.
В процеса на развитие на историята и двамата герои преживяват метаморфоза, като възприемат част от основните черти на другия. Дон Кихот и до днес е нарицателно за непрактичен идеалист, а изразът „да се бориш с вятърни мелници” е добил световна популярност. В края на историята, на смъртния си одър, дон Кихот осъзнава, че се е вживял в невъзможна илюзия, но неговият оръженосец го моли да не се отказва.
1699 г. Петър I променя използвания тогава руски календар и въвежда Нова година на 1 януари, вместо на 1 септември.
Новата година в Русия се празнувала още от края на 15 в., но на 1 септември. Тази дата е определил великият московски княз Иван III. Оттогава в първия ден на есента Съборният площад на Московския Кремъл се пълнел с народ, а царят и свитата му в празнични дрехи излизали от двореца.
Патриархът оглавявал шествието на духовенството с икони. Приближавайки се към царя, той благославял повелителя и му пожелавал здраве. Започвало се тържественото богослужение, след което царя и патриарха подред били поздравявани от всички боляри и православни йерарси.
През 1699 г. царят реформатор Петър I, прекроявайки руския живот на европейски маниер, решил да въведе еднообразие и в летоброенето. Оттогава започнало отброяването на Новата година не от „сътворяването на света”, както било прието в Русия, а от раждането на Христос, както било в Европа.
Царят решил да организира в Москва невиждано тържество. В полунощ той излязъл на Червения площад с факла в ръце и пуснал в небето първия от многото фойерверки. В московското небе започнали да светят стотици разноцветни огънчета. Шумните веселби продължавали седем дни.
1803 г. САЩ купуват Луизиана от Франция. Всъщност САЩ купуват обширната провинция още на 30 април, но официално получават от Франция Ню Орлиънс, а с него и цяла Луизиана през декември. Така Щатите присъединяват към територията си общо 2 144 476 кв.км.
През 1802 г. президентът Томас Джеферсън пожелава да купи Ню Орлиънс от Франция, за да гарантира на американските търговци достъпа до р.Мисисипи. В преговорите в Париж участва и Пиер Самуел дю Пон дьо Немур, французин, който живее в САЩ и е близък с Джеферсън. Именно той предлага на Наполеон да продаде цяла Луизиана и така да избегне потенциални търкания със САЩ в Северна Америка.
Френска Луизиана е далеч по-голяма от днешния американски щат. Закупените територии включват и сегашните щати Арканзас, Мисури, Айова, Минесота западно от р.Мисисипи, Северна и Южна Дакота, Небраска, Ню Мексико, северната част на Тексас, Оклахома, Канзас и части от Монтана, Уайоминг и Колорада.
Стойността на сделката е добра и за двете страни. Цената на акър площ е ниска и удобна за САЩ - 3 цента, но общата крайна сума е голяма - 15 млн. долара, и изгодна за Наполеон, който се нуждае от пари за военните си кампании в Европа.
1879 г. Томас Едисон извършва демонстрация на създадената от него електрическа крушка. Изобретението си той показва в своята лаборатория в Менлоу Парк, Ню Джърси.
Но въпреки че Едисън става масово известен като „откривателя на електрическата крушка”, изобретението е дело на други учени преди него. Историците Робърт Фридъл и Пол Изрейл посочват имената на 22-ма изобретатели.
Счита се, че лампата с нажежаема жичка всъщност е създадена от А. Лодигин през 1872 г. Тя представлявала стъклен балон, изпълнен с въздух, в който са запоени два дебели медни проводника, съединени с въглена пръчица. Първите електрически крушки обаче имат кратък живот. Целта на Едисън била да произведе лампа, която трае по-дълго.
След като основава собствена електрическа компания и купува патентите от Хенри Удуърд и Матю Ивънс от 1875 г., Едисън дава задача на служителите си да експериментират с голям брой различни материали, за да удължат времето на светене. Първият успешен опит е направен на 22 октомври 1879 г., като лампата издържа 40 часа. В края на с.г. са направени и първите публични демонстрации.
Едисон изтеглил въздуха от балона и така удължил живота й. Вътре в колбата бил поставен много тънък памучен конец, поддържан от проводник. Когато електрическият ток преминал през проводника, конецът започнал да свети. През 1890 г., Лодигин доусъвършенствал електрическата крушка, като поставил жичка от волфрам и изпълнил балона с азот.
1917 г. създадена е първата съветска тайна полиция - Общоруска комисия за борба с контрареволюцията и саботажите. След кървавата Октомврийска социалистическа революция, руските тайни служби под името ЧК - „Чрезвичайная комисия”, организирани от полския евреин Феликс Дзержински, налагат новата власт с терор и убийства. При основаването в ЧК има само 23-ма служители, а през януари 1919 г. там вече работят 37 000.
Роденият в Полша Феликс Едмундович Дзержински в юношеските си години се насочва към кариерата на католически свещеник, но скоро е завладян от политическите движения в Русия.
По време на революцията от 1905-1906 г. е арестуван от царската полиция за противоправителствена дейност. Следващите 10 години прекарва по затворите и на заточение. През Октомврийската революция от 1917 г. е наречен „рицар на пролетарската революция”. Става комендант на Смолни в Санкт Петербург - бивше училище за благородни девици, превърнато в болшевишка щабквартира.
Като ръководител на ВЧК Дзержински веднага се ориентира в методите на работа използвани от тайната служба на имперска Русия „охранката”. Под негово ръководство тези методи непрекъснато се усъвършенстват и прилагат както в контраразузнаването, така и във външното разузнаване. Бързо осъзнал липсата на какъвто и да е контрол от страна на Софнаркома върху дейността на ВЧК Джержински е абсолютен иноватор в провокационните манипулации, представляващи създаване на фалшиви организации имитиращи контрареволюционна дейност с оглед привличане и в последствие арестуване и ликвидиране на антисъветските елементи.
Най-известните негови операции на които той е инициатор и ръководител са "Тръст" и Оперпут". Чрез тях ВЧК прониква дълбоко едновременно в останалите в СССР контрареволюционни групи, а така също в емигрантските кръгове на руското дворянство в чужбина.
1943 г. в село Ястребино са разстреляни 18 партизани, сред които Шестте ястребинчета. Разстрелът на шосето край село Ястребино (западно от Омуртаг) е по заповед на подпоручик Константин Йорданов.
Когато през есента на 1943 г. е сформиран Омуртагският партизански отряд, в неговите две чети се включват младежи и девойки от Поляне (дн. Антоново), Ястребино и други околни села. Дръзките акции на партизаните в този район и помощта, която почти цялото Ястребино им оказва, карат околийския управител да изрече злокобните думи: „В Ястребино всички са комунисти... Цялото село трябва да бъде унищожено”.
По искане на същия управител на 18 и 19 декември 1943 г. в Тузлука е извършена блокада от войска и полиция с цел разправа със старото „комунистическо гнездо” Ястребино. По предварително подготвен списък са арестувани семействата на шестима партизани.
Арестувани са 18 души, от които шест деца и двама старци - Петър и Стоянка Калайджийски с трите им деца: Надежда - на 12 г., Иван - на 9 г. и Стойне - на 7 г.; Иван и Марийка Димитрови заедно с по-малките им деца близначките Ценка и Цветанка - по на 13 г.; Лазарка и Петко Стоичкови с 11-годишната им дъщеря Димитринка; Мара и Рангел Дончеви; Станка и Димитър Богословови и дядо Стойне на 75 г. и баба Наста на 70 г.
Арестуваните отначало са отведени в общината на селото и формално са разпитани от подпоручик Йорданов. До последно те смятат, че ще ги интернират, никой не очаква да бъде убит. По обед ги повеждат по посока на общинския център Поляне (Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората. Подпоручикът получава заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира ятаците на нелегалните, но явно се престарава и заповядва да бъдат разстреляни жените и децата наред с мъжете.
1944 г. в България започват заседанията на Народния съд. Извънредният съд действа до април 1945 г. като фактически орган на левия революционен терор. Създаден е с наредба-закон в разрез с действащата Търновска конституция от Отечествения фронт (ОФ) - властта установена след окупацията на страната от Червената армия и деветосептемврийския преврат и в изпълнение програмата на Отечествения фронт.
Официално т.нар. Народен съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. довели страната до участието и във Втората световна война. Заедно с тази цел се преследва узаконяването на извършените вече убийства след окупацията от страна на Червената армия и ОФ, както и планиране на неутрализирането на политическия и интелектуален елит на Царство България и ликвидирането на неблагонадеждни и евентуални противници на режима, установен след окупацията и преврата.
От декември 1944 г. до април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около четири месеца са издадени 9550 присъди, с които осъдени на смърт са 2730 души, а 305 души получават доживотен затвор.
Чрез Народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на България. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите”, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, каквото е т.нар. Народен съд.