Близо 4000 лева събраха благотворителен концерт и базар, посветени на болната 3-годишна Маги от Разград.
Концертът започна и завърши с песни за доброто, а най-прочувствено бе писмото на родителите на малкото момиченце, чуйте го в единия прикачен звуков файл.
Инициатор на концерта бе Ц

Дъщерята на Трифон Иванов Галина направи изключителна изповед за това, което е почувствала на бенефиса. Ето какво написа тя във фейсбук:     Очаквах го до последно ...представях си как ще го видя отново в екипа ..отново на терена...изричаха името му докато преминавахме измежду охранителите. По пътя говорихме как ще се държим за ръка ...как няма да плачем ...как ще се снимаме с всичките ..ще бъдем "над нещата" и няма да се поддаваме на нищо, защото ние сме железните!     Когато стъпахме до съблекалните ...тя замълча...аз оставих децата и отидохме заедно до футболистите -едни тичаха за якета други запечатваха в селфита онова звездно настроение..трети подскачаха загрявайки.. смееха се.. Ицо минеше ли всеки го закачаше...сякаш никога не се бяха разделяли...все едно вчера се бяха върнали от "Щатите"... Някъде измежду усмивките засичах с поглед някой от "нашите"...което пълнеше очите ми със сълзи...очаквах тати!!!     Те не тръгваха ...дъжда ли ...сигнал от организаторите ли ...програмата ли ...нещо чакаха и те ! Ицо извика и бутонките зачукаха по стъпалата... Тогава нещо ме сряза зверски...разбрах че излизат ...тати все още го нямаше...! Сестричката ми беше клекнала до мен ...мина момченце със фланелка номер 3 ...качиха ни по тунела...     Чувах само "Трифон Иванооооооов" дъжда биеше със някаква страшна сила ...видях на големия екран снимка на тати и надпис 1965-2016.... Тогава разбрах, че той няма да дойде ....колкото и да го очаквам!!!     Дая излезе ....гледах само очите и който криеше под шапката си ...знаех, че идва и моя ред ...незнам как излязох...незнам какво чувах...държах погледа си надолу колкото и да вдигах главата си ... Ицо ме дръпна назад за да ми покаже всеки един от вас...обърна ме ...навсякъде виждах прави хора...дъждобрани и пляскащи ръце ....тогава разбрах че него го няма НО аз съм там... И си казах....докато сърцето ми бие ....аз ще напомням за него ...докато във кръвта ми тече Трифон Иванов аз ще разказвам ..ще пиша...ще създавам!     Аз Галина Трифонова Иванова ще посветя съществуването си на неговото отсъствие... Взех фланелката ... Догледахме мача... И се прибрахме...     "благодаря ви" е ...слабо казано ...мека дума...недостатъчна...частичка от онова което искам да ви кажа...хилядна от онова което ми подарихте във онзи миг!     Поклон пред вас ...

Хиляди се наредиха на опашка, за да се сбогуват с Трифон Иванов. Цяла България потъна в скръб за него. Европа и светът също показаха, че го помнят. Докато гледах поклонението в Търново, в съзнанието ми изплува един изгрев през лятото на 1994 година. Бях достатъчно млада и възторжена, за да си го спомня. Не съм страстен футболен фен, но като всеки българин следях световното в САЩ. Спомням си еуфорията, как хората празнуваха до зори, прегръщаха се по улиците, вееха знамена, свиреха клаксони. Пеневата чета направи немислимото - обедини нацията, която изглеждаше безнадеждно разделена от прехода. Тогава беше най-българското лято. Това, което никой политик и никоя партия никога няма да даде на народа си. Дадоха го те!Момчетата, които объркаха сметките на големите във футбола не само с майсторство, но и с много хъс и кураж. САЩ 94 бе времето на пиянството на един народ. Един от "виновниците" за това бе Трифон Иванов. Той не беше сред звездите на отбора, в който блестяха Христо Стоичков, Краси Балъков, Йордан Лечков, Боби Михайлов. Избягваше репортерите, предпочиташе да пуска шеги, вместо да дава интервюта. Но Туньо беше железният войник, стълбът, без който отборът ни нямаше да е същият. Сърцат защитник, който нямаше страх и респект пред никой от чуждите нападатели. Колкото и знаменити да бяха те. Напротив, голмайсторите на съперника често оставаха стъписани от страховития българин, който не се жалеше, когато трябваше да опази подстъпите към нашата врата. Пеневата чета не беше еталон за режим и дисциплина. Но в нея бяха събрани мъжкари, доказали качествата си в елитни отбори от цяла Европа. Футболисти, които не търсеха славата в чалготеките и баровете с малките котета. Затова и бяха имена, с които всички се съобразяваха. Трифон направи невероятни мачове в "Бетис" и "Рапид". Игра и европейски финал с тима от Виена, чиито фенове и до днес го боготворят. Защото Туньо се раздаваше и воюваше на терена, а извън него имаше голямо и добро сърце. През целия си живот той остана здраво стъпил на земята. Неизкушен от славата и благините. Не натрупа омраза, нито известност, не направи капитал от успехите си. И не се скара с никого. Майтапчия. Няма да забравя една история, разказана от фенове. Футболист от противниковия отбор дълго и упорито дърпал Туньо за фланелката. Накрая той паднал и съдията свири фаул. След което, изправяйки се, Трифон си свалил фланелката и великодушно поискал я "подари" на грубиянина. Съвсем в стила на зевзека от Горна Липница. Освен голям футболист, той бе и един много добър човек, с чиста душа, скромен. Винаги е казвал "ние", а не "аз". Нито веднъж не наруга никого. Говореше за единението на българския футбол. Казваше как новите поколения трябва не просто да играят за България, а да се борят и да дават сърцето си на терена за България. Посмъртно получи "Венец на победителя". Всъщност той приживе вече го беше получил. Защото винаги е бил победител в сърцата на хората, които го обичаха. Признаваме или не, с Трифон Иванов си отиде и част от нас. От дръзката ни и щастлива младост, когато хора като него ни възпираха да поемем пътя към Терминал 2. Затова е обяснимо, че в последния му път го изпратиха толкова много хора, а форумите бяха препълнени с тъга. Туньо пое по пътя от "българския отбор на мечтите" към небесния отбор. Където със сигурност ще има запазено титулярно място.   Антония Кюмюрджиева, "Стандарт" ...