1820 г. на остров Милос в Егейско море е открита статуята Венера Милоска. Това е едно от най-прочутите произведения на древногръцкото скулптурно изкуство. Счита се, че изобразява древногръцката богиня на любовта и красотата Афродита (на латински - Венера).

Днес статуята се намира в Лувъра в Париж.

Статуята е от пароски мрамор, висока e 203 см. Ръцете й са отчупени и загубени, както и оригиналният плинт (плочата, служеща за основа). Датирана е към 130-90 г. пр.н.е. и се счита, че е творение на Александър от Антиохия, въпреки че в миналото погрешно е била приписвана на Праксител.

През 2 в. пр.н.е. един неизвестен на историците скулптор Александър от град Антиохия на Меандър, както е пишело на изгубения постамент, създава този шедьовър на елинското изкуство. Вероятно статуята е красяла храм на богинята на любовта Афродита на остров Милос. Но три века след разпятието на Христос, новата религия безмилостно започва да руши светилищата и изображенията на старите богове. Статуята е пощадена от печалната участ на десетки хиляди шедьоври. Навярно е скрита в земята от някой, изкушен от красотата й.

Наследницата на Елада, Византия, забранява „езическото” изкуство. На свой ред османците унищожават Източната християнска империя и въздигат джамии в елинските земи. Никой не може да каже дали цели 16 века статуята остава скрита в милостивата земя.

Европейският Ренесанс, чието име кодира възраждането на интереса към античния свят, трескаво започва да търси неговите следи. Скоро французи, англичани, германци, италианци обръщат поглед и към Османската империя, която се е разпростряла върху земите, родили европейската цивилизация. Дипломати, аристократи, пътешественици издирват сред местното турско или християнско население всякакви артефакти.

Откриването на най-известната статуя се губи в легенди и противоречиви разкази. Най-достоверният е, че през 1820 г. френският учен и мореплавател Дюмон Дьорвил прекосява Егейско море и слиза на цикладския остров Милос. Заедно с офицери от кораба отива да разгледа местните забележителности. В двора на беден грък забелязва мраморна статуя, която стърчи в заграждението за кози и служи за чесане на животните. Козарят обяснява, че я изкопал от земята и усеща, че може добре да изтъргува находката си.

След дълги пазарлъци и финансова подкрепа на френския консул, Дюрвил успява да я купи. Но на брега османските господари на острова решават да вземат онова, което явно струва много. Разразява се истинска битка между французи и турци, в която статуята пада няколко пъти и ръцете са отчупени. Френските офицери успяват  да си я върнат, а по-късно изпращат друг кораб да търси ръцете, но напразно.

Във Франция тя е представена на краля и веднага заема подобаващо място в Лувъра, където е и до днес. Славата й бързо прехвърля френските граници и се превръща в естетически идеал и обект на почти религиозно преклонение.

Според друга история статуята е намерена от гръцкия селянин Йоргос Пентротас, докато разкопавал руините на Милос заедно с френския морски офицер Оливие Вутие. Венера лежала, счупена на две части, заедно с други фрагменти от скулптури.

Любопитен факт е, че през април 2010 г. се появиха информации, че при разкопки на остров Милос са открити ръцете на Венера Милоска. Археолозите направили вълнуващото си откритие, докато изследвали съдържанието на древна яма за боклук. Защо и как ръцете на статуята, смятана за едно от най-великите произведения на изкуството в света, са се озовали там, остава загадка.

1899 г. Марта Плейс става първата жена, екзекутирана на електрически стол. Изпълнението на смъртна присъда чрез електрически стол е метод на екзекуция произлязъл от САЩ. Този метод е създаден от служители на Томас Едисон.

Марта била слаба жена с налудничав поглед на около 44 години. Когато била 20-годишна тя ударила лошо главата си и по думите на собствения й брат не успяла да се възстанови напълно, а си останала психически нестабилна. По-късно тя се омъжила за Уилям Плейс, който пък имал дъщеря в късния пубертет. В този брак нямало любов. Марта не можела да асимилира истинския смисъл на връзката, а Плейс не изпитвал нищо към лудата си съпруга, защото се нуждаел единствено от помощница, за да отглежда дъщеря си.

Един ден Уилям се прибрал от работа, съблякъл палтото си и докато го окачвал на закачалката Марта се появила зад гърба му и го нападнала с окървавена брадва в ръка. Завързала се кратка схватка, в която мъжът взел превес и след като успял да избяга, директно извикал полицията. Нападателката естествено била озаптена и арестувана, а след направения обиск ченгетата открили под леглото й безжизненото тяло на дъщерята на Плейс. Престъплението било повече от очевадно и съвсем скоро Марта била изправена на съд, като за главен свидетел по делото бил призован съпругът.

Потресеното жури от съдебни заседатели единодушно намерило лудата жена за виновна и я осъдило виновната на смърт чрез електрически стол. Обществеността се успокоила, защото за всички присъдата била напълно справедлива. Единственият, който останал леко притеснен, бил Едуин Дейвис - главният екзекутор на Ню Йорк.

Всъщност Дейвис бил обикновен електротехник, който само поставял кабелите по тялото на осъдения, за да може смъртта да настъпи максимално бързо. Този, който дърпал шалтера бил друг. Притеснението на Дейвис идвало и от факта, че никога преди това на стола не била сядала жена.

Предвид на това до последния момент се очаквало губернатора да помилва осъдената, но помилване нямало. В крайна сметка шалтера бил дръпнат, Марта Плейс влязла в историята като първата жена умъртвена на електрически стол, а след нея участта й през годините последвали общо 26 дами до днес.

Историята на електрическия стол започва няколко години по-рано. През 1881 г. щата Ню Йорк създал комисия, която целяла да открие нов, по-хуманен метод за екзекуция от обесването. В комисията е и Алфред Саутуик, зъболекар, който бил свикнал да гледа хора върху стол. Доктор Саутуик предложил концепцията си за електрическия стол. Идеята му дошла, когато видял пиян човек да умира сравнително бързо след като бил пипнал изложен електропровод.

Първият електрически стол бил произведен от Харолд Браун и Артър Кенели. И двамата били служители на Томас Едисон, и тъй като той подкрепял развитието на електрическия стол, много хора погрешно смятат, че самият той го е разработил. Първият човек екзекутиран чрез електрически стол се казва Уилям Кемлер, осъден за убийство на жена си.

Екзекуцията се състояла на 6 август 1890 г. в затвора „Обърн” в Ню Йорк. Първият 17-секунден токов удар не бил достатъчен да спре дишането и сърцето му. След проверка доктор констатирал, че Кемлер е все още жив. При втория опит Кемлер бил шокиран с 2000 волта. Кръвоносните съдове под кожата започнали да се рушат и да кървят. Всичко траяло около осем минути.

1904 г. „Longacre Square” в центъра на Манхатън е преименуван на „Times Square” по името на „The New York Times”. Площадът е наречен така след като редакцията на вестника се премества централния си офис на 42-ра улица. Преди това се е наричал „Лонгакър” („дълъг акър”).

В Манхатън холандските преселници полагат основите на селище в южната част на острова, което кръщават с името Ню Амстердам. В началото The Great Kill е площад, който се образува при съединяването на 10-то авеню и 40-та улица, която с годините е преляла в 42-ра улица. 40-та улица всъщност, е служила на риболовците в река Хъдсън и за разходки на водните птици.

Името Great Kill се запазва, площадът се превръща в място за огласяване на важни решения. От средата на 19 в.обаче, площадът е преименуват на „LongAcre Square” - по подобие улицата в централната част на Лондон. И в крак с индустриализацията силните на деня в Манхатън избутват театрите и развлекателния бизнес на север, а улиците около днешния „Таймс Скуеър” приютяват в края на 19 в. проститутките, ресторантьорите и актьорите.

Първият театър на площада - „Олимпия”, е построен от производителя и търговец на пури Оскар Хамерщайн I. В началото на 1890 г. този някога слабо уреден район от Бродуей вече ослепително грее с тонове електрическа светлина и е претъпкан с тълпи от средната и висшата класа, за да им „продава” театър, храна и забавления.

А през 1904 г. името е сменено отново, и се запазва и до днес „Таймс Скуер” - една от емблемите на Ню Йорк и атрактивна дестинация за хора от целия свят. Днес „Таймс Скуеър” e пресечна точка на „Бродуей” и Седмо авеню, като се простира от 42-ра до 47-ма улица.

1904 г. Обединеното кралство и Трета република подписват Сърдечното съглашение, поставящо началото на Антантата. Сърдечното съглашение, заедно с Англо-руското съглашение и Френско-руския съюз, по-късно образуват Тройното съглашение, една от страните в Първата световна война.

Сърдечното съглашение всъщност е група от споразумения, подписани между Великобритания и Франция. Извън текущите въпроси на колониалната експанзия, засегнати от Съглашението, то отбелязва края на векове конфликти между двете страни и началото на мирно съществуване, продължаващо и днес.

Антантата е създадена през 1907 г. с подписването на Англо-руското съглашение. Между Франция и Великобритания вече съществува Сърдечното съглашение (Сърдечната Антанта) от 1904 г., а Франция и Русия са в съюз, с договори от 1891 г. и 1893 г., оформен окончателно през 1894 г.

Трите държави влизат в Първата световна война през 1914 в резултат от тяхното тройно съюзно споразумение. Много други държави се присъединяват към съюзниците по-късно по време на войната.

1949 г. в Хърватия е обявен националния парк „Плитвишки езера”. От 1979 г. районът е включен в списъка на ЮНЕСКО на световното наследство.

Площта на националния парк Плитвишки езера според информация от ЮНЕСКО е 19 479 ха, а според хърватски източници е 29 482 ха, от които 22 000 ха гори. Паркът се намира между планините Мала Капела и Плешивица, в непосредствена близост до пътя, който свързва Загреб с Далмация. Най-високият връх на Мала Капела (1280 м) е и същевременно най-високото място в националния парк. Общата площ на езерата е 217 ха, от които 3/4 се падат на двете най-големи езера - Козяк и Прошчанско езеро.

Поради различни природни особености, езерата се делят на Горни и Долни. Най-високото от тях, Прошчанското езеро, се намира на 639 м надморска височина, а най-ниското, Новаковича брод, е на 503 м. Горните езера се намират върху доломитна основа, в която повърхностната ерозия създава силно разчленен релеф и обичайна речна долина. Навсякъде около тези езера, а отчасти и в района на водопадите, се простира гора. Долните езера, които са по-малки и по-плитки, се намират върху варовикова основа и са разположени в каньон от отвесни скали, изсечен от реката през времето, предшестващо езерния етап.

Карстовите извори се захранват от подземни води от карстовия фон, който се намира само частично в границите на парка. Главното количество вода в езерата донасят потоците Църна и Биела риека, Плитвица и Сартука, които се вливат в езерата от карстови извори, а Риечица - в Козяк и оттук, в езерата от процеждащи се доломитни извори.

Най-известните водопади на Горните езера са Батиновачки, Галовачки, Козячки, а на Долните - Милановачки, Милке Търнине, Велике каскаде, а венец на тази „водна симфония” са Саставци, където езерата се изливат в река Корана и потока Плитвица, с високия 72 м плитвишки водопад.

Към природните ценности на парка спадат и 20 пещери. Повечето от тях (14 на брой) са във варовиковата част на Плитвица - Шупляра, Голубняча, Църна печина, като особен интерес представляват пещерите в шуплестия варовик, възникнали под водопадите.

Названието Плитвице е записано за пръв път през 1777 г. от Доминик Вукасович, свещеник от Оточац. До 1958 г. районът е непристъпен и до езерата се достига единствено през горски просеки. Поради тази причина броят на посетителите е малък. Тогавашният управител на парка, Йосип Мовчан, решава да бъде изградена система от дървени мостчета, чрез които да се даде възможност на по-голям брой посетители да разглеждат парка, а по този начин да се увеличат приходите за поддръжката му.

1961 г. в Индийския океан арабски терористи взривяват английския кораб „Дара”. Загиват 236 души. На борда му има около 580 пасажери, между които много жени и деца, както и екипаж от 130 души.

С изключение на офицерите на кораба, които са британци, почти всички на борда са пакистанци, индийци или араби от Залива. Корабите, които участват в спасителната операция, включват три британски танкера, както и немски, японски и норвежки кораби.

1992 г. по предложение на Романо юнион ООН и Европейския съюз обявяват 8 април за Международен ден на ромите. Любопитен факт е, че изборът на датата никак не е случаен. На тази дата се чества освобождаването на ромите от концентрационния лагер Аушвиц в края на Втората световна война.

На 8 април 1971 г. в Лондон се провежда и Първия ромски конгрес. Целта му е да се обединят и систематизират усилията на международното ромско движение, както и да се привлече вниманието на световната общественост върху проблемите на тази малцинствена група: образование, бедност, сегрегация.

На срещата са приети общи ромски химн и знаме. Химнът е песента „Джелем, джелем” на Жарко Йованович от 1969 г. Знамето на организацията е червено колело с 16 спици върху полета в синьо и зелено - изобразява синьото небе, зелената земя и червеното колело на постоянното движение.

Колелото с 16 спици в Древна Индия се е наричало „чакра”. То присъства в ромското знаме, за да напомня за индийския произход на ромите и дългия път, който са извървели от Индия до Европа.

Официално 8 април е обявен за ден на ромите през 1990 г., по време на 4-тия Световен ромски конгрес на Международната организация „Романо юнион”, в чест на първата значима международна среща на представители на Ромския етнос - Първият Ромски конгрес. През 1992 г. ООН и Европейският съюз, по предложение на организацията.

1994 г. открито е тялото на Кърт Кобейн - вокалист на „Нирвана”, самоубил се в дома си три дни по-рано. За повечето фенове смъртта на вокалиста на Нирвана слага края на гръндж-ерата.

Кърт Доналд Кобейн се превръща в една от най-големите знаменитости в музиката през 90-те години на 20 в., въпреки че той самият да не е желал да става знаменитост, нито пък се е чувствал комфортно да е такъв. Повлиян от музиката на големите рок групи от 1970-те и пост-пънка от 1980-те, Кърт се отдава на едно ново течение, което по-късно ще се превърне в основна музикална вълна на 90-те години.

Няколко дни преди да сложи край на живота си, Кобейн е приет в клиника за наркомани в Лос Анджелис, Калифорния, откъдето обаче бяга на 1 април. Той се връща обратно в родния си град Сиатъл, но нито един от приятелите му не знае къде точно се намира.

Три дни по-късно Кортни Лав наема частния детектив Том Грант, за да открие съпруга й. Той, заедно с най-добрия приятел на Кобейн, Дилън Карлсън, оглеждат жилището на звездата в нощта преди той да бъде открит мъртъв в стаята над гаража.

На 4 април Кърт Кобейн е обявен за изчезнал и полицията започва да го издирва. На 8 април 1994 г. той е намерен в стая над гаража на дома му в Лейк, Вашингтон от Гари Смит, служител във Века Електрик. Смит е пристигнал в къщата, за да постави осветление, когато забелязва, че малко кръв се стича от ухото на Кърт. Смит твърди, че не е забелязал следи от нараняване и затова помислил, че Кобейн е заспал. Малко след това обаче той намира бележка, която е обявена за предсмъртното послание на звездата.

До тялото на Кобейн е открита и ловджийска пушка. По-късно аутопсията, направена на тялото му, установява, че смъртта на Кърт Кобейн е в резултат от „самопричинена огнестрелна рана в главата му”.

Полицията стига много бързо до заключението, че случаят е самоубийство. Но детективът не е толкова сигурен, нито пък адвоката и близък приятел на двойката г-н Каръл.

Любопитен факт е, че въпреки официалното признание, че Кобейн е извършил самоубийство, все още се говори, че може да става въпрос и за убийство. Феновете поставят под съмнение и авторството на предсмъртното писмо, което той „оставя”, като обвиняват съпругата на Кърт - Кортни Лав.

Близо 20 години след смъртта на вокалиста на „Нирвана”, полицията в Сиатъл откри четири нови снимки от мястото на смъртта му. Две от снимките показват предмети, свързани с приема на наркотици - лъжици и игли. Заснети са още чифт слънчеви очила, пакет цигари, кърпа и портфейл. Известно е, че Кобейн е приел голяма доза хероин, когато се е прострелял. На един от кадрите се вижда и тялото на музиканта, лежащо на пода, в гараж в непосредствена близост до дома му.

Четвъртата снимка показва как служители изнасят тялото на музиканта. Според информациите новите кадри са по-ясни и дават по-добра представа за трагедията. И до днес обаче няма основания за изцяло нова посока на разследването. Заключението, че става въпрос за самоубийство, не се оспорва.

1302 г. след държавен преврат във Флоренция „черните гвелфи” осъждат на смърт Данте Алигиери. Те всъщност задочно осъждат на смърт 15 водачи на „белите”, сред които е и поетът. Той е набеден в присвояване на държавни пари, изнудване и непокорност към папата. Присъдата постановява да бъде горен с огън, докато умре.

Предисторията на станалото във Флоренция е доста дълга. Флорентинската република възниква като независима комуна в град Флоренция, но скоро подчинява голяма част от Северна и Централна Тоскана и започва да играе една от най-важните роли в политическата система в Средновековна Италия.

Във Флорентинската република през 12 и 13 в. възникват двете противоположни политически течения, обхванали Централна и Северна Италия - гвелфи и гибелини, поддържащи съответно папата и Свещената римска империя. Конфликтът между тях е резултат от борбата им през 11 в. за инвеститура при въвеждане в сан епископ (инвеститур е символичният предмет, който утвърждава въвеждането в сан).

През 12-13 в. в Италия започва да се развива занаятчийството, а феодалните отношения постепенно замират. Гибелините са поддръжници на светските ценности и на идеята обединението на разпокъсана Италия да се извърши под ръководството на немския крал, който е начело на Свещената римска империя. Гвелфите пък клонят към църковните ценности и възможността за обединение на Италия около папската власт.

Повечето гвелфи произхождат от богати търговски фамилии, докато гибелините са се замогнали предимно от селско стопанство. Градовете на гвелфите са в райони, където има заплаха от увеличаване на влиянието на императора, докато градовете на гибелините са там, където има непосредствена заплаха от налагане на властта на папата. Гибелинските градове са по-малки, за разлика от доминираната от гвелфи Флоренция. Двата града се сблъскват в битката при Монтаперти през 1260 г.

След като гибелините идват на власт през 1260 г., флорентинските гвелфи са изгонени от републиката, имуществото им е конфискувано, а къщите им са разрушени. Обаче през 1288 г. започва война с гибелинската Пиза, която се оказва несполучлива за Флоренция. Това възражда влиянието на гвелфите.

След като гвелфите окончателно побеждават гибелините през 1289 г. в битката при Кампалдино и Капрона, нараства напрежението между умерените и радикалните крила.

През 1300 г. гвелфите във Флоренция окончателно се разделят на черни и бели. Черните продължават да поддържат папската институция, докато белите се насочват към монархията и се противопоставят на папа Бонифаций VIII.
Борбата им продължава с променлив успех до края на 12 в., докато през 1301 г. Флоренция е завладяна от войски на Карл Валуа, поканен от папа Бонифация VІІІ за подкрепа на „черните гвелфи”.

Данте Алигиери е не само съвременник на тези политически борби, но е и сред поддръжниците на белите гвелфи (автор е на произведението „За монархията”). Така, когато черните гвелфи вземат контрола над града през 1302 г., той е принуден да напусне Флоренция. В годините на изгнание създава своята „Божествена комедия”, полагайки основите на италианския литературен език. По-късно пребивава в Париж и накрая умира в Равена през 1321 г.

Сега градските власти на Флоренция правят всичко възможно да върнат праха на Данте в родината му и да му устроят пищно погребение в църквата „Санта Кроче”. Равена обаче отказва да ги предаде, тъй като флорентинците сами са го изгонили от града си.

41 г. по време на Палатинските игри в Рим преторианският трибун Касий Херея убива император Калигула. Така прекратява четиригодишния му деспотичен произвол. Докато вървял сам в един коридор, бил убит от Касий Херея.

Калигула или както е истинското му име Гай Цезар Германик е един от най-големите римски диктатори. Поданиците му го наричали Лудия император заради буйния му и чепат нрав, жесток деспотизъм и екстравагантна показност. Прозвището Калигула на малкия Гай Цезар лепнали легионерите от армията на баща му, с които той често си играел. Агрипина обличала Гай в малки войнишки дрехи и така войниците започнали да го наричат „Калигула” заради малките обувки, част от костюма му. (от латински Калигула означава ботушче).

Тиберий умира на 16 март 37 г.и Калигула се възкачва на престола. През първите няколко месеца от управлението си той спечелил благоразположението на римляните. Правил масови дарения на най-бедните от тях и на преторианците. Отменил измяната към Империята като унищожил документите на Тиберий. Обявил амнистия за изгнаниците. Римляните обичали още повече Калигула заради това, че бил син на Германик.

Скоро след като поел Империята Калигула се разболял. Според някои древни автори императорът имал мозъчна треска. Оздравял физически, но не и психически. Започнал да се държи неадекватно, параноично и враждебно.  пристъпи на агресия Калигула унижава и издевателства върху приближените си. Помислил се за всемогъщ, смятал, че е придобил божествена същност.

Безпричинно наказвал жестоко най-близките хора от обкръжението си, включително и знатните. Започнало времето на екзекуции и своеволия и Калигула бързо загубил подкрепата си в Рим.

Любопитен факт е, че на 28 години Калигула станал първият убит император.

1848 г. започва Калифорнийската златна треска в Сакраменто. Този период се отличава с масова миграция на хора към Калифорния, почти само на мъже, които са искали бързо да забогатеят. Повечето търсачи обаче намират злато, колкото да покрият всекидневните си разходи.

Треската започва в Сатърс Мил, близо до Колома, когато Джеймс У. Маршал, работещ по това време за агронома от Сакраменто Джон Сатър, открива буца злато. При строежа на гатер с водно задвижване в подножието на планината Сиера Невада в Калифорния работникът вижда необикновен кварцов камък в река Американ Ривър, в който проблясват жълти зрънца. Другите работници се скупчват започват да чоплят зрънцата и да ги изследват.

B ĸpaйнa cмeтĸa вcичĸи ce yбeждават, чe това дeйcтвитeлнo е злaтo. Дотогава никой не подозира, че в планината Сиера Невада има значителни залежи от злато, ĸoитo пoтoцитe oтмивaт и cтpyпвaт в пoднoжиeтo нa плaнинaтa oт милиoни гoдини.

Джон Сатър обаче желаел да се занимава на спокойствие с животновъдство и затова искал да запази района девствен и с малко обитатели. Затова той накарал работниците да запазят тайната. Въпреки това нoвинaтa зa oтĸpитoтo злaтo изтекла и в peзyлтaт нa тoвa мaлĸoтo тoгaвa гpaдчe Caн Фpaнциcĸo ce пpeвъpнaлo в пpитeгaтeлeн цeнтъp зa вcичĸи злaтoтъpcaчи.

На 19 август 1848 г. вестникът „Ню Йорк Хералд” разпространява информация по Източното крайбрежие на САЩ за златна треска в Калифорния, което довежда до истерия жадните за богатства. Mнoгo cĸopo зaпoчнaли дa пpиcтигaт изĸyшeни oт тъpceнeтo нa злaтo мъже oт вcичĸи ĸpaищa нa CAЩ, oт Eвpoпa, Южнa Aмepиĸa и дори от Азия.

Любопитен факт е, че само в първата година след откриването на златото, пристигналите авантюристи били над 39 000; през следващата - надхвърлят 45 000, апо море пристигат още 40 000 чyждeнци.

Само за няколко години в Калифорния са построени пътища, църкви и училища. Създадена е система от закони, а през 1850 г. Калифорния официално става щат на САЩ.

Πo-гoлямaтa чacт oт тъpceщитe злaтo нe пocтигaт ycпex, изxapчвaт cпecтявaниятa cи и фaлиpaт, ĸaтo нaй-пeчeливши oт цялaтa иcтepия ce oĸaзвaт пpoдaвaчитe нa хранителни продукти, алкохол и инcтpyмeнти зa злaтoдoбив. Приема се, че златната треска в Калифорния приключва през 1858 г., когато започва Колорадската златна треска.

1862 г. Влахия и Молдавия се обединяват и създават държавата Румъния. Букурещ е избран за столица на новата държава.

Обединението на Влашко и Молдова започва още на 5 февруари 1859 г., когато Александър Йоан Куза е избран за княз и на Княжество Влашко и на Княжество Молдова, с което се извършва фактическото обединяване на двете дунавски княжества.

Обединението е в резултат на протеклите през първата половина на 19 в. исторически, икономически и културни процеси в двете дунавски княжества.
То е предшествано и подготвено от конвенцията от 7 август 1858 г., подписана в Париж, която е реакция на възникналите в двете княжества движения за обединение.

Според клаузите на тази конвенция двете княжества запазват своите княжески права с отделни правителства, но едновременно с това се създават и някои общи органи, като смесената централна комисия, която има за задача да разработи проекти за общи закони, общ касационен съд и други институции. По силата на конвенцията двете княжества следва да се наричат с общото име „Съединени княжества”.

И в двете княжества имало и настроения против обединението. Замисълът на противниците на обединението, обаче се проваля. В деня на откриване на народното събрание около 20 000 души обграждат сградата на парламента. Напрежението ескалира и заплашва да излезе извън контрол, тъй като ръководителите на противниците на обединението се опитват да използват сила.

В този момент юнионистите предлагат Александър Йоан Куза да бъде избран за княз на Влашко и Молдова. Обсаденото от народа Влашко народно събрание единодушно приема предложението.

С избора на княз на „Съединените княжества” не приключва процеса по създаването на единната държава. Необходимо е този акт да получи одобрението на Великите сили, както и да се създадат органите на румънската държава. Срещу обединението се обявяват Австрийската империя, Османската импария и Британската империя, които са от страна на противниците на обединението и в общ лагер в „голямата игра”.

Окончателното признаване на обединението на Влашко и Молдова и създаването на Румъния завършва през есента на 1861 г. на международна конференция в Цариград с участието на Великите сили и Османската империя, на която княжествата, а след обединението си Обединено княжество Влахия и Молдавия, се явяват все още васални до Берлинския конгрес.