Тест модул
Православният свят посрещна най-големия християнски празник - Възкресение Христово. Хиляди вярващи изпълниха храмовете в цялата страна и чуха тържественото „Христос Воскресе".
1819 г. британският благородник Томас Рафълс основава Сингапур. Сър Томас Стамфорд Бингли Рафълс също така участва в завладяването на индонезийския остров Ява от холандски и френски военни сили по време на Наполеоновите войни и допринася за разширяването на Британската империя.
През 1795 г., едва на 14 години, Рафълс започва да работи като чиновник в британската Източноиндийска компания, търговската компания. През 1805 г. той е изпратен на Острова на Принца на Уелс, който днес носи името Пенанг и се намира в Малайзия.
Познанието му по малайски език, умът и способности, му печелят благоволението на граф Минто, генерал-губернатор на Индия, който го изпраща в Малака. През 1811 г. след инвазията и анексирането на Кралство Холандия от Франция по време на Наполеоновите войни, Рафълс няма друг избор освен да напусне страната. Той започва военна експедиция срещу холандците и французите в Ява, Индонезия.
Войната е бързо проведена от адмирал Робърт Стопфорд, генерал Фредерик Августус Уедерал и полковник Роло Гилеспи, който води добре организирана армия срещу армия на най-вече френски войници с лошо командване.
Предишният холандски губернатор Херман Вилем Денделс построява добре защитено укрепление на Джатинегара и губернаторът Ян Вилен Стефка (който по случайност се предава на британците в Капската колония), започва смела, но в крайна сметка безплодна отбрана на укреплението. Водени от полковник Гилеспи, британците щурмуват крепостта и я завладяват в рамките на три часа. Ян се опитва да избяга, но е заловен. Британската инвазия на Ява продължава 45 дни, като Рафълс е назначен от граф Минто за генерал-губернатор още преди края на войната. Той живее в Богор и въпреки че малка част от висшите му служители са британци, той запазва много от холандските си държавни служители.
Поради тежките условия на острова, съпругата на Рафълс, Оливия, умира на 26 ноември 1814 г., което събитие го съкрушава. През 1815 г. остров Ява се връща под управлението на Холандия след Наполеоновите войни според условията на Англо-холандския договор от 1814 г.
През 1819 г. сър Томас Стамфорд Рафълс, представител на Британската източноиндийска компания, слиза на остров Сингапур и основава там представителство на компанията. През 1824 г. компанията изкупува целия остров от тогавашния управник на острова султан Хюсеин Шах за 60 000 долара и годишна такса от 20 000 долара. На 1 април 1867 г. Сингапур е обявен за британска колония.
По време на Втората световна война, японците нападат острова и въпреки численото превъзходство на британците успяват да ги принудят да капитулират през 1942 г. Японците контролират острова до окончателната си капитулация през 1945 г., като през това време той носи името Шоонан-тоо. През 1945 г. Сингапур е върнат британците, а през 1959 г. е обявен за кралска колония със самостоятелно управление. През 1963 г. получава независимост от Великобритания.
1840 г. с подписване на договор между представители на британската корона и маорите е основана държавата Нова Зеландия. Първите европейци, за които е известно, че са достигнали бреговете на Нова Зеландия, са екипажите на холандския изследовател Абел Тасман, който плава с корабите си „Хеемскерк” и „Зеехен”.
Тасман хвърля котва в северния край на Южния остров, в Златния залив още през декември 1642 г., а по-късно отплава на север за Тонга, след сблъсък с местните маорски племена.
От 1790 г. водите около островите са посещавани от британски, френски и американски китоловни, тюленоловни и търговски кораби. Техните екипажи търгуват европейски стоки, включително оръжия и метални инструменти, срещу храна, вода, дърво, лен и... секс. Въпреки че се случват и конфликти, например убийството на френския изследовател Никола дьо Френ и унищожаването на бригантината „Бойд” (с последвалото изяждане на екипажа й), повечето контакти между маорите и европейците са мирни.
От 19 в. в Нова Зеландия започват да идват мисионери, които се опитват да покръстят коренното население и да контролират живеещите в относително беззаконие първи европейски заселници. Броят на европейските селища се увеличава.
Много европейци купуват земя от маорите, но неразбирателството и различните представи за собственост върху земята водят до конфликти и изостряне на отношенията. През 1839 г. Новозеландската компания обявява плановете си за закупуване на големи парцели земя и създаването на колонии на островите. Това разтревожва мисионерите, които настояват за британски контрол над европейските заселници в Нова Зеландия.
През 1832 г. британското правителство назначава Джеймс Бъзби като свой официален представител на островите. През 1834 г., Бъзби насърчава маорските вождове да отстояват суверенитета си с подписването на Декларацията за независимост (подписана на следващата година и призната от крал Уилям IV). На Бъзби обаче не са предоставени нито правна власт, нито военна подкрепа и по този начин няма възможност да контролира европейското население.
През 1839 г. Новозеландската компания обявява плановете си за създаване на колонии на островите. Това, както и продължаващото беззаконие на много от установените заселници, подтикват британците да предприемат по-сериозни действия.
В Нова Зеландия е изпратен капитан Уилям Хобсън, със задачата да убеди маорите да се откажат от суверенитета си в полза на Британската корона. В отговор на 15 юни 1839 г. е издадено ново свидетелство за разширяването на територията на Нови Южен Уелс, към която се включват всички територии на Нова Зеландия. Губернаторът на Нови Южен Уелс, Джордж Гипс, е назначен и за губернатор на островите. Това е първият ясен израз на британските намерения за анексирането на Нова Зеландия.
На 6 февруари 1840 г., в Уайтанги в Залива на островите, Хобсън и около четиридесет маорски вождове подписват договор. Копия от Договора от Уайтанги след това са разнесени из страната за да бъдат одобрени и от другите вождове. Значителен брой от тях отказват да го подпишат или не го получават, но в крайна сметка, общо повече от петстотин маори се подписват под документа.
Договорът дава на маорите суверенитет над земите и владенията им и всички права на британски граждани. Какво британците получават в замяна, зависи от езиковата версия на договора, на която се позовават страните. За версията на английски език може да се каже, че дава на Британската корона върховна власт над Нова Зеландия, но според маорската версия британците получават kawanatanga, което е по-малко власт и е доста спорно. Спорът относно истинския смисъл и целта на всяка от страните тогава продължава да бъде проблем и в съвременността.
За Великобритания мотивите са желанието да се попречи на други европейски държави (по-късно през същата година, Франция основава малко селище в Акароа на Южния остров); да се улесни заселването на британски поданици; и евентуално, да се сложи край на анархията на европейските (предимно британски и американски) китоловци и търговци.
За маорските вождове водещи са желанието за защита от чужди сили; създаването на длъжността губернатор, който да контролира европейските заселници и търговци в Нова Зеландия; и възможността за по-мащабна колонизация, която ще увеличи търговията и благосъстоянието на маорите.
След 1840 г. на островите започва значително заселване, предимно от Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия, и в по-малка степен от САЩ, Индия и различни части на континентална Европа, включително от провинция Далмация и Бохемия.
1900 г. в Хага е създаден Международен арбитражен съд. Като форма за уреждане на международните спорове международният арбитраж е известен още от древността. Среща се в Древна Гърция, по-късно получава широко разпространение през Средновековието.
САЩ има значима роля в утвърждаването и развитието на международния арбитраж. През 1794 г. САЩ и Великобритания сключват договор за арбитражно разглеждане на споровете. До 1871 г. САЩ сключват 171 споразумения за арбитражно уреждане на спорове с държавите от Латинска Америка.
Важен момент в развитието на арбитражния съд са Хагските мирни конференции от 1899 г. и 1907 г. На арбитража в Конвенцията от 1907 г. се отделя значимо място.
Още на първата Хагска мирна конференция се създава Постоянен арбитражен съд, чието съществуване се препотвърждава и изменя незначително с Конвенцията от 1907 г. седалище на така създадения Постоянен арбитражен съд е Хага. Съдът разполага с международно бюро, което служи за секретариат на съда, а също така пази архивите и изпълнява всички административни функции.
Съгласно чл.49 Международното бюро се ръководи и надзирава от Постоянен административен съвет, който се състои от акредитираните в Хага дипломатически представители на страните. Функциите на председател на съвета изпълнява министърът на външните работи на Холандия. Съветът решава всички административни въпроси, изработва правилник за вътрешния ред, назначава и уволнява служители в бюрото.
1904 г. Япония прекъсва дипломатически отношения с Русия. Два дни по-късно започва Руско-японската война, която е следствие на съперничеството на двете страни за проникване и контрол върху Манджурия и Корея. Основните полета на военните действия са Южна Манджурия и по-специално областите около Ляондунския полуостров и Мукден, както и моретата около Корея и Япония.
Това е първата голяма военна победа на азиатска държава над европейска велика сила. Победата на Япония шокира целия свят и издига престижа на империята до нови висини. Нейният регионален противник - Руската империя, губи почти целия си Тихоокеански и Балтийски флот както и уважението на международната сцена. Това се отнася най-вече за Германия и Австро-Унгария, което оказва ефект върху техните планове в навечерието на Първата световна война. Като цяло Русия влиза крайно подценена от всички държави в Първата световна война.
Една от основните цели на външната политика на Русия от векове е била излаз на „незамръзващо” море и достъп до пристанища, които да могат да работят, както през лятото, така и през зимата. Пристанището на Владивосток може да работи само през летния сезон, докато Порт Артур - военно пристанище, намиращо се в провинция Ляотунг, има възможност за целогодишна работа. След края на първата японско-китайска война преговорите между Япония и Русия за контрола върху Корея и Манджурия се оказват безрезултатни.
Затова Япония избира пътя на войната, за да реши проблема. Азиатската империя изненадващо напада руското пристанище Порт Артур, с което разпалва военните действия. В серия от битки по суша и море японската имперска армия постига убедителна победа над неорганизираните руски войски.
На 8 февруари 1904 г. Япония обявява война на Русия, въпреки че на практика военните действия започват няколко часа преди това. Три часа преди руското правителство да получи съобщението, японският имперски флот атакува руския Далекоизточен флот край Порт Артур.
Николай II е шокиран, когато научава новината, защото не смята, че Япония ще започне военни действия, без официално да обяви война. Руските министри също са убедени, че японците не са подготвени. Осем дни по-късно Русия също обявява война на Япония. Китайската династия Цин заема японската страна в конфликта, като предлага военна помощ, която обаче е отказана. Въпреки това Юен Шъкай на няколко пъти изпраща хранителни доставки на японските генерали. Участие като наемни войници във военните действия взимат и местни жители на Манджурия.
В ранните часове на 8 февруари 1904 г. японският флот под командването на адмирал Того Хейхачиро дава началото на изненадваща атака над руския флот в Порт Артур. Използвайки 10 разрушителя, японците успяват да увредят сериозно руските линейни кораби „Царевич” и „Ретвизан”, както и 6600-тонния крайцер „Палада”.
На сутринта, под прикритието на гъста мъгла, японците подновяват атаката си, но този път руската отбрана е подготвена. Силите на адмирал Того са отблъснати от руската флотилия, подкрепена от мощен обстрел от оръдейните батареи, разположени на брега. Японците не успяват да постигнат първоначалната си цел, а именно с изненадваща атака да обезвредят руския флот в Азия. Затова те сменят тактиката.
По същото време се провежда и битката при Чемулпо - през нощта на 9 февруари японска ескадра в състав от 6 крайцера и 8 миноносеца влиза в бой с намиращите се в корейското пристанище Чемулпо бронепалубен крайцер „Варяг” и канонерката „Кореец”. След 50-минутното сражение получилият тежки повреди „Варяг” е потопен, а „Кореец” - взривена.
След битката, продължава започнатото още на 8 февруари стоварване на брега на войските на 1-ва японска армия под командването на барон Куроки, с обща численост около 42 500 души. На 21 февруари те заемат Пхенян, а към края на април излизат на реке Ялу, по която преминава корейско-китайската граница.
На 11 февруари руският миноносец „Енисей” минира входа към пристанището. Човешка грешка обаче причинява избухването на една от мините и потъването на кораба заедно със 120 души екипаж и единствената карта, показваща разположението на мините. Два дни по-късно японците опитват да блокират движението на кораби в и извън пристанището, като спускат във водата корабни комини пълни с цимент, но те потъват прекалено дълбоко и се оказват неефективни.
На 8 март в Порт Артур пристига известният адмирал Степан Макаров, който поема защитата на пристанището. Присъствието на Макаров повишава бойния дух на руските моряци. С повишен боен дух и увереност, руският флот на два пъти се опитва да разкъса блокадата на пристанището през следващия месец. И двата пъти се оказват неуспешни, като все пак руснаците успяват да нанесат щети на два от основните японски кораби.
На 13 април руският линеен кораб „Петропавловск” е ударен от три мини и потъва за 2 минути заедно с 635 моряци и офицери, включително адмирал Макаров. На следващия ден адмирал Того спуска всички знамена наполовина в знак на уважение.
На 3 май японците отново правят опит да блокират пристанището, като този път използват остарели морски съдове. Това отвлича руското внимание, което дава възможност на Първа японска армия да дебаркира близо до Инчон. Въпреки липсата на инициатива от наследниците на Макаров, японският флот претърпява загуби заради руските мини.
На 15 май двата най-мощни линкора „Яшима” и „Хацусе” са ударени от мини и потъват. Японският флот губи 1/3 от ударната си сила само за няколко минути. По същото време обаче Втора японска армия окупира Сеул и поема контрола над цяла Корея. В края на април имперската японска армия вече е готова да пресече река Ялу и да нахлуе в Манджурия.
Битката при река Ялу е първото сухопътно стълкновение между двете империи във войната. Стратегията на руският главнокомандващ, генерал Алексей Куропаткин, е да въвлече японците в позиционна война на изтощение, докато получи достатъчно подкрепления от Европа.
През април 1904 г. японското командване прави успешен десант край Порт Артур и след много тежки боеве и много понесени жертви японските въоръжени сили превземат ключови възвишения около пристанището. Именно там те разполагат своите 280-милиметрови оръдия „Круп”. Благодарение на тежката си артилерия японците успяват да нанесат изключително сериозни поражения на руския флот, намиращ се в пристанището.
До декември на практика целият руски флот в Порт Артур е унищожен. На 2 януари главнокомандващият руските сили в Порт Артур генерал-майор Анатолий Стесъл предава града на изненаданите японски генерали. Няколко години по-късно генерал Стесъл е осъден на смърт заради държавна измяна и некомпетентността си при отбраната на града. През 1908 г. присъдата му е отменена.
През август е направен опит блокадата на пристанището да бъде разкъсана. Тази битка е известна като битката за Жълто море. След смъртта на вицеадмирал Макаров командването на руския флот е поето от адмирал Вилфелм Витгефт. Той получава заповед директно от Санкт Петербург да събере флота си, да разкъса блокадата на пристанището и да съедини силите си с Владивостокската екскадра.
Рано сутринта на 10 август адмирал Витгефт повежда своите 6 линейни кораба, 4 крайцера и 16 торпедоносеца в отчаян опит за разкъсване на обсадата. Срещу него адмирал Того разполага 4 линейни кораба, 10 крайцера и 18 торпедоносеца. Около 1 часа на обяд двете ескадри се срещат и започват сражението с артилерийски обстрел от дълга дистанция.
Няколко часа по-късно двете флотилии се доближават на достатъчно разстояние и включват в боя основните си батареи. Около 18.30 ч. директно попадение в мостика на руският флагман „Царевич” убива на място адмирал Витгефт. В руското командване настъпва хаос и капитанът на „Ретвизан“ едва спасява от потапяне „Царевич”. Руската ескадра преминава в отстъпление, а адмирал Того се отказва от по-нататъшно настъпление, очаквайки пристигането на Балтийския флот.
Разгромът на руската армия и флот разклащат увереността и авторитета на империята. През 1905 г. държавата е разтърсена от революция, която отнема възможността на цар Николай да се концентрира изцяло върху войната. Империята има възможност да изпрати повече подкрепа за Далечния изток, но окаяното състояние на икономиката, унизителните загуби понесени от японците и отдалечеността на Манджурия правят войната крайно непопулярна сред населението на империята. Царят се принуждава да търси примирие, за да има възможност да се справи с вътрешните проблеми, тресящи империята.
Американският президент Теодор Рузвелт предлага своето посредничество при мирните преговори, за което печели и Нобелова награда за мир. Сергей Вит води руската делегация, а харвардсият възпитаник барон Комура води японската. Мирният договор е подписан в Портсмут на 5 септември 1905 г.
Според условията на договора Руската империя се задължава да изтегли всичките си въоръжени сили от Манджурия и да признае Корея за сфера на японско влияние. През 1910 г. Япония анексира Корея след оскъдни протести от страна на международната общественост. Според други условия на договора Русия получава под наем Порт Артур с прилежащото му пристанище за срок от 25 години и преотстъпва южната част на о. Сахалин на Япония.
