1667 г. Джон Милтън продава авторските права на „Изгубеният рай” за 10 английски паунда. Английският поет и публицист е автор на сонети, лирични стихотворения и епични поеми. Пише публицистични книги и памфлети в защита на английския народ и републиката на Кромуел.

През 1625 г. Милтън е приет в Кеймбридж. Година по-късно е наказан, тъй като участва в скандал с учителя си Уилям Чапъл. Може би именно по време на краткото си завръщане в Лондон, той прави първите си стъпки в поезията. Връщайки се в университета, Милтън получава нов наставник - Натаниел Тови. Въпреки това той не е доволен от начина на обучение и няма много приятели. В Кеймбридж (1629 г.) композира „Утринта на Рождество Христово”.

През 1632 г. Милтън се връща в Лондон, където прекарва няколко години в усърден труд - изследователски и композиторски. Неговата поема „On Shakespeare” e издадена същата година. От този период са „L'Allegro” и „Il Penseroso”.

През пролетта на 1642 г. Милтън се жени за Мери Пауъл, 17-годишна, а той на 34, но връзката им е нещастна и Мери го напуска. Това провокира автора да напише „Трактати за развода”, където говори за развод, продиктуван от несъвместимостта между съпрузите като отделни личности. През 1643 г. Милтън публикува „Правило и ред на развода”, чието второ издание излиза 1644 г. През същата година Милтън издава и „Оценката на Мартин Бусър относно развода”. „Трактати за развода” причинява недоволство в управлението и сред духовенството, които дават на писателя прозвището „Милтън разведения”.

През февруари 1652 г. Милтън загубва зрението си. Това го кара да напише сонета „Когато започнах да мисля, че моята светлина е вече изчерпана”. През 1658 г. лорд-протектор Оливър Кромуел умира 1659 г. и Милтън е подложен на преследване от привържениците на Чарлз II. През есента на 1659 г. писателят е заловен и хвърлен в затвора, но по волята на Парламента преди Коледа е освободен. На 30 май 1660 г. на трона се качва именно Чарлз II.

Той прекарва остатъка от живота си, обучавайки ученици и в писане на поемата „Изгубеният Рай”. Тя е сочена за една от най-великите английски поеми, писани някога и фактът, че е написана от сляп човек, който помни стиховете наизуст и после ги диктува на специално назначен за целта текстописец, я прави още по-забележителна. „Изгубеният Рай” - епическа поема за Грехопадението, е издадена в 1667 г. в десет книги. Допълнителни материали получава изданието от 1668 г. Успехът й е невиждан.

Поемата разказва за бунта и падението на Сатаната и неговите ангели и за отмъщението му - изкусяването на прародителката Ева да вкуси от забранения плод. След „Изгубения Рай” Милтън пише или по-скоро диктува и „Възвърнатия Рай”, където описва земния живот на Христа. Неговата най-популярна творба обаче си остава първата поема.

1810 г. Лудвиг ван Бетовен завършва прочутото си произведение за пиано „На Елиза”. Любопитен факт е, че през 2008 г. се появи информация, че е разкрита самоличността на Елиза, на която Бетовен посвещава известната си композиция.

Германският музиковед и специалист по творчеството на Лудвиг Ван Бетовен Клаус Мартин Копиц заяви, че това е германската певица Елизабет Рьокел, която пристигнала от Виена през 1807 . или 1808 г. Тя била сестра на Йозеф Аугуст Рьокел, изиграл ролята на Флорестан в операта „Фиделио”, дирижирана от самия композитор през 1806 г. във Виена.

Тайната Копиц открил в архивите на катедралата „Св. Стефан” във Виена, според които Елизабет Рьокел била позната и с името Елиза. Музиковедът е категоричен, че „не е имало друга жена на име Елиза или Елизабет в живота на Бетовен по това време”.

1840 г. започва изграждането на Уестминстърски дворец в Лондон. След пожар през 1834 г. настоящият Уестминстърски дворец е построен през следващите 30 години по проект на сър Чарлз Бари (1795-1860) и неговия асистент Огъстъс Уелби Пюджин.

През 1836 г. след проучване на 36 съперничащи си предложения Кралската комисия избира плана на Чарлс Бари за дворец в готически стил. Основният камък е положен през 1840 г.; Залата на лордовете е завършена през 1847 г.; Залата на общините през 1852 г., при което Бари и удостоен с рицарски сан. Въпреки че повечето работа е свършена до 1860 г., строежът не е завършен до десетилетие по-късно. Бари разчита в голяма степен на Огъстъс Пюджин за пищните и отличителни интериори, включително тапети, резби, стъклописи и мебелировка, като кралския трон и балдахини.

Местоположението на Уестминстърския дворец е стратегическо важно по време на Средновековието, тъй като е разположена на бреговете на р. Темза. На мястото е имало постройки поне от англо-саксонски времена. Едуард Изповедник, предпоследният англо-саксонски крал, построява кралски дворец на Торни Айлънд, съвсем близо западно от Сити ъв Лондон и почти по същото време, когато построява Уестминстърското абатство. Торни Айлънд и окръжаващия район скоро стават известни като Уестминстър.

След Норманското нашествие крал Уилям I се установява в Кулата на Лондон, но по-късно се премества в Уестминстър.

Уестминстър остава основната кралска резиденция до 1512 г., когато пожар унищожава част от сградата. През 1530 г. крал Хенри VIII придобива Йоркския дворец от кардинал Томас Уолси, могъщ министър, загубил благоразположението на краля. Преименувайки го на дворец Уайтхол, той става основна резиденция на краля. Въпреки че Уестминстърски дворец официално остава кралска резиденция, той е използван от двете камари на парламента и като съд.

Днес той е седалище на двете камари на Парламента на Обединеното кралство (Камарата на общините и Камарата на лордовете). Дворецът е разположен на северния бряг на р. Темза в лондонския район Сити ъв Уестминстър, близо да правителствените сгради в Уайтхол.

Дворецът съдържа 1100 стаи, 100 стълби и 5 км коридори. Въпреки че сградата основно датира от 19 в., останали елементи от първоначалните исторически сгради включват Уестминстърската зала, използвана днес за големи обществени церемониални събития и Кулата на скъпоценностите. Най-високата кула на двореца - Виктория Тауър, квадратна кула в югозападния му край, е висока 98,5 м. Октагоналната Централна кула е висока 91,4 м. Часовниковата кула, известната като Биг Бен, е висока 96,3 м.

Контрол на Уестминстърския дворец и околностите му в продължение на векове се упражнява от представителя на монарха Лорд велик шамбелан. Съгласно споразумение от 1965 г. контролът преминава към Камарата на общините. Някои церемониални стаи продължават да се контролират от Лорда велик шамбелан.

Любопитен факт е, че през 1812 г. в Уестминстърския дворец е застрелян министър-председателя Спенсър Пърсивал от ливърпулския търговец-авантюрист Джон Белингам. Пърсивал е единственият британски министър-председател, който е убит.

1865 г. параходът „Султана” експлодира и потъва в река Мисисипи с 2300 души на борда, от които загиват 1700. Това е на-тежката морска катастрофа в американската история.

Параходът бил построен две години по-рано - през 1863 г. и извършвал честни пътувания по река Мисисипи между Ню Орлиънс и Сейнт Луис по време на Гражданската война.

На 21 април след редовна линия от Сейнт Луис „Султана” напуска Ню Орлиънс с около 100 пътници, разнообразни стоки и добитък. Междувременно обаче корабните инженери открили течове в котлите по време на редовната спирка във Виксбърг на 24 април и бързат да направят ремонти. След ремонта на борда на „Султана” се качват още 1800-2000 пасажери, всички репатрирани затворници съюз, които отчаяно мечтаят да се приберат.

Корабът спира в Мемфис за допълнителни ремонти на котела и около 1.00 ч. на 27 април опасно претоварен „Султана” отплава нагоре по реката към Кайро, Илинойс. Около седем мили северно от Мемфис котлите внезапно се спукват. Огромна експлозия разкъсва кораба. Взривът изхвърля много пътници във водата, но по-голямата част от тях остават в капан на борда на кораба.

След извършено разследване е съобщено, че причина за експлозията било лошото управление на водните нива в котлите, дефектните ремонти, извършени в движение, както и претоварването на кораба. Единственият подведен под отговорност е капитанът Фредерик Спийд, който по-късно обаче е оневинен.

1908 г. в Лондон са открити Четвъртите Олимпийски игри. Това са първите професионално организирани олимпийски игри, въпреки че са организирани само за две години.

Любопитен факт е, че домакин на Четвъртите Олимпийски игри първоначално е избран Рим. По време на подготовката им обаче, е налице вътрешна опозиция, което налага Рим да се откаже от домакинството и то се поема от Лондон. Олимпийските игри са открити на 27 април 1908 г. Участват 2073 атлети, от които 44 жени.

За първи път са построени стадион (Уайт Сити) с капацитет 70 000 и плувен басейн специално за олимпийските игри. Игрите са финансирани без държавно участие и струват между 60 000 и 80 000 британски лири. На тези игри за първи път участниците дефилират с еднотипен за всяка държава екип и групите се предвождат от националните знамена на участващите държави.

На тези олимпийски игри все още няма олимпийски огън, олимпийски кръгове и клетви на спортистите на съдиите. Всички те са въведени по-късно.

181 г. пр.н.е. в Рим е открит храмът на Венера, превърнал се в място за поклонение на куртизанките. Построен е на мястото, където преди това се е намирал т.нар. „Златен дом на Нерон”

Храмът на Венера и Рома е най-големият известен римски храм в Древен Рим. Разположен е на източната страна на Римския форум, близо до Колизеума. Посветен е на богините Венера и Рома Етерна. Храмът е построен от римския император Адриан. Строежът на храма започва през 121 и завършва по времето на император Антонин Пий.

През 307 г. Храмът на Венера и Рим е бил опожарен отвътре, но император Максенций го е възстановил напълно. През 9 в. обаче цялата сграда е била разрушена от земетресение и на нейно място е била издигната църквата „Санта Мария Нова”.

В храм на Венера него се намира статуя на плешивата Венера. Този храм е издигнат като благодарност към жените на града, които са пожертвали дългите си коси за лъкове и катапулти по време на продължителната обсада на града.

1348 г. крал Едуард III учредява Орден на жартиерата. Сега това е най-високата награда за преданост и доблест и не случайно негови рицари са членове на кралската фамилия, близки лица до нея, както и държавни глави.

Английският рицарски орден е учреден по време на Стогодишната война, като с този орден, Едуард прави опит да обвърже по-силно най-важните рицари на кралството си.

Най-известната история за появата на ордена разказва, че в паузата между ожесточените сражения монархът устройва бал. Докато танцува с любимата си - графиня Солсбъри, на пода изпада нейната жартиера и той я взима с думите: „Срам за онзи, който е помислил нещо лошо”. Британският крал, който по това време се домогва до френския престол, произнася знаменитата фраза на френски („Honi soit qui mal y pense”).

По-късно фразата става девиз на учредения от него орден. Сега тя стои на герба на Великобритания.

Едуард III избира за патрон на ордена Свети Георги, който кореспондира с предназначението му. Знамето на Свети Георги - червен кръст на бял фон, се е развявало в битките като символ на Великобритания. Именно този знак, обграден от кръг, украсява и днес парадното облекло на рицарите на жартиерата.

Един от първите носители на високото звание е първородният син на Едуард III, по прякор Черният принц. Сред сегашните носители на ордена са трима членове на кралското семейство - съпругът на кралица Елизабет II - херцог Филип Единбургски, престолонаследникът - Уелският принц Чарлз, другите й двама синове - Йоркския херцог принц Андрю и графът на Уесекс принц Едуард, както и дъщеря й принцеса Ана.

Любопитен факт е, че всяка година в средата на юни рицарите на жартиерата се събират в парадната зала на Уиндзорския дворец, наречена „Ватерло”, в чест на победата над Наполеон.

1827 г. Уилям Роуън Хамилтон представя теорията си за системата от лъчи. Основните трудове на ирландския математик, физик и астроном са в областта на механиката, оптиката, динамиката, теоретичната астрономия, функционалния анализ и теорията на диференциалните уравнения, но най-известен става с дефинирането на алгебричното понятие кватернион.

Като малък бил изпратен у чичо си Джеймс, който открил усета на Уилям към езиците. До 12-годишна възраст вече овладял 12 езика, имал интереси към математиката и географията. От 13- до 17-годишна възраст изучава съчиненията на Евклид, Нютон и Лаплас и открива съществена грешка в трудовете му по небесна механика. Негов приятел го убеждава да покаже записките си на Джон Бринкли, който по това време е първи кралски астроном в Ирландия.

Бринкли съзира таланта на Хамилтон и го насърчава да продължава да учи математика и астрономия. На 22 години Хамилтон завършва колежа „Тринити” към Дъблинския университет и веднага след дипломирането си става там професор по астрономия и директор на университетската астрономическа обсерватория.

Предвижда т.нар. конична рефракция при двуосните кристали, която скоро била експериментално наблюдавана от Хъмфри Лойд. Разширява принципа на най-малкото действие, по-рано описан от Пиер Луи Мопертюи. Развива математическата теория на кватернионите и антикомутативните алгебри, която по-късно намира съществени приложения в квантовата механика.

1907 г. писателят Джек Лондон се отправя на околосветско пътешествие. Живял само 40 години Джек Лондон се разписва в световната литература с безсмъртните си романи и разкази „Мартин Идън”, „Морският вълк”, „Дивото зове”, „Белият зъб”, „Лунната долина”, „Сияйната зора”, „Малката стопанка на голямата къща”. 59-те му книги с белетристика, публицистика, поезия, писма, са преведени на повече от 100 езика.

Джон Грифит Чейни, по-късно Джек Лондон, е роден в Сан Франциско на 12 януари 1876 г. като извънбрачно дете на учителката по музика Флора Уелман и странстващия астролог Хенри Уилям Чейни. Биологичният му баща никога не го признава за свой син. Отраства в Оукланд, където преминават юношеските му години. Там той лови стриди, без да има разрешително, а после като моряк на шхуната на „Софи Съдърланд” се отправя в презокеанско пътешествие, вдъхновило го за първия му разказ „Тайфун край бреговете на Япония” (1893 г.).

Джек Лондон е едва на 23 години, когато излиза първият му сборник с разкази „Синът на вълка” и с него става популярен в цяла Америка. През  1897 г. треската за злато го отвежда в Клондайк, Аляска. Златотърсач той обаче не става, понеже се разболява от скорбут и се връща в Сан Франциско, където донася със себе си куп преживелици, залегнали в прочутите му северни разкази.

За почти две години активна писателска дейност от 1898 до 1900 г. от 103 негови произведения, списанията са приели само 15. Останалите 88 са отхвърляни над 400 пъти. А през 1913 г. той вече е най-добре платеният, най-известният и обичан писател в света.

1932 г. в Стратфорд на Ейвън е открит Кралският Шекспиров театър. Шекспир се ражда на Хинли стрийт в малкия град на 23 април 1564 г. и прекарва там детските си години. След престоя си в Лондон, великият драматург се връща в родния си град вече прочут и живее в известната „Къща на Шекспир”. Седем

Английският драматичен театър е построен през 1879 г. в Стратфорд на Ейвън от „Ройъл Шекспир къмпани”. До 1961 г. носи името Шекспиров мемориален театър Старата сграда във викториански готически стил е унищожена (1926 г.) от пожар. През 1932 г. е изградена нова сграда, чийто архитект е Елизабет Скот. Там се поставят пиеси на Уилям Шекспир и се провеждат шекспирови фестивали.

В Стратфорд театрите всъщност са три. Освен Кралският Шекспиров театър, тук се намира  „Лебедът”, които поставят ежегодно от март до октомври пиеси на гениалния драматург, много често в съвременен прочит от режисьори от цял свят. Третият носи изразителното име „Другото място, където практически се поставят не-Шекспирови пиеси.

1964 г. в Москва е открит театър „Таганка” - сцена на авангардния руски театър. На 5 октомври 2014 г. на 97-годишна възраст почина световноизвестният руски актьор, режисьор и основател на „Театъра на Таганка” Юрий Любимов, един от реформаторите на руския театър.

Юрий Петрович Любимов е роден на 30 септември 1917 г. в Ярославл. През 1922 г. семейството му се премества да живее в Москва. Баща му е търговец, а майката - учителка. Когато Любимов е още дете, по време на репресиите родителите му са арестувани. След завършването на седми клас е принуден да се запише в техникум по електромеханика, тъй като не може да продължи на друго място заради произхода си. Едновременно с това посещава хореографско студио, където се работи по методиката на Айседора Дънкан.

За 18 години в театъра Любимов изиграва повече от 30 роли от класическия и съвременния репертоар. Паралелно с работата си в театъра, се снима и в 18 филма.

По това време Любимов се заема и с режисьорската професия, насочва се и към театралната педагогика. През 1959 г. поставя на сцената на театъра на Вахтангов пиесата на А. Галич „Много ли трябва на човек?”, посещава актьорски и режисьорски семинари, става преподавател в театралното училище на името на Б. Щукин. Именно там се случва неочаквания поврат в творческата му съдба.

През 1963 г. той показва на сцената на училището „Добрият човек от Сечуан” по пиесата на Бертолд Брехт, подготвена със студенти актьори от трети курс.

На 23 април 1964 г. с „Добрият човек от Сечуан” е открит новият театър - „Театъра на Таганка”, в който Любимов отвежда своите ученици от школата. С това започва нова ера в съветския театър. Всеки спектакъл се превръща в събитие, за което дълго се говори. На сцената играят легенди като Владимир Висоцки, Алла Демидова, Леонид Филатов, Борис Хмелницки.

Любимов е канен да работи и на много места в чужбина. През 1975 г. поставя на сцената на Миланската скала операта „Под горещото слънце на любовта”. Оттогава е направил над 30 оперни постановки във водещи оперни театри по целия свят и често е признаван за един от най-добрите оперни режисьори.

В началото на 80-те години на миналия век обаче съветската цензура забранява спектаклите „Владимир Висоцки”, „Борис Годунов”, спрени са репетициите на „Театрален роман” по Булгаков. Юрий Любимов заминава за Англия, за да постави „Престъпление и наказание”. Но през март 1984 г., след няколко интервюта в западни списания, е освободен от поста ръководител на „Театъра на Таганка”, а на 11 юли му е отнето съветското гражданство.

През годините на принудителна емиграция работи в театри на Великобритания, Австрия, Италия, Германия, Франция, САЩ. Сред постановките му са „Евгений Онегин” в Операта на Бон, „Саламбо” в парижката Гранд Опера, „Пир по време на чума”, „Майстор и Маргарита” в стокхолмския Кралски драматичен театър, „Страсти по Матея” в Миланската скала, „Рейнско злато” в Ковънт гардън.

Едва през май 1988 г. Юрий Любимов се завръща в Москва. След година му е възстановено съветското гражданство, а името му като художествен ръководител отново се появява на афиша на „Театъра на Таганка”. На сцената се възраждат спектакли като „Борис Годунов”, „Владимир Висоцки”, поставят се и нови представления.

Напуска любимата си Таганка през юли 2011 г. след конфликт с трупата, но не спира да работи. Нееднократно признаван за най-добър режисьор от редица чужди театри, Любимов е почетен гражданин на градове в САЩ, Израел, Полша, Испания, Португалия, Финландия, Франция и Япония. Почетен доктор е на няколко известни университета и академии.

1967 г. СССР изстрелва космическия кораб „Союз 1” с Владимир Комаров на борда. „Союз 1” е изстрелян в 00.32 ч. (по Гринуич) от космодрума „Байконур”, с което Комаров става първият съветски космонавт, летял в космоса два пъти.

„Союз 1” е първият пилотиран полет на първото поколение на кораба „Союз” - „Союз 7К-ОК” и ракетата „Союз”, проектирани като част от съветската лунна програма. Това е първият съветски пилотиран космически полет след над две години пауза, и първият съветски пилотиран полет след смъртта на главния конструктор на съветската космическа програма Сергей Корольов.

Проблемите започват малко след старта, когато един от слънчевите панели не успява да се разтвори, което води до недостиг на мощност за системите на космически кораб. Допълнителни проблеми създават и датчиците за ориентиране на кораба. След 13-тата обиколка автоматичната система за стабилизация на кораба е напълно извън строя, а системата за управление е само частично ефективна.

Целите на полета на „Союз 2” се променят и включват разтваряне на слънчевия панел на „Союз 1”. Въпреки това, през нощта на изстрелването, разразилата се гръмотевична буря на космодрума Байконур засяга електрическата система на ракетата-носител, което води до окончателната отмяна на мисията.

След 18 обиколки на Земята е включен спирачния двигател на „Союз 1” за приземяване. Въпреки техническите трудности до този момент, Комаров все още има възможност да се приземи безопасно. Поради дефект основният парашут на кораба обаче не се разтваря. Тогава Комаров активира ръчно разгъването на резервния, но той се заплита с другия. В резултат на това при навлизането в атмосферата спускаемия апарат на „Союз” пада на Земята в Оренбургска област почти свободно с около 140 км/ч.

Комаров загива при удара, при който е имало експлозия и интензивен огън, който е обхванал капсулата. „Союз 1” се приземява на 3 км западно от Kaрабутак, провинция Оренбург в Руската федерация. Комаров е посмъртно награден с втора златна звезда на Герой на Съветския съюз, а е погребан в некропола на Кремълската стена на Червения площад в Москва.

1452 г. е роден Леонардо да Винчи. Леонардо ди сер Пиеро да Винчи е прочут с картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря” и „Мона Лиза”. Той е известен също и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Роден е като извънбрачен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи. Майка му Катерина произхожда от селско семейство. Малко след раждането на Леонардо връзката им приключва и не след дълго Катерина сключва брак с Акатабарига ди Пиеро дел Вака от Винчи, който притежава собствена грънчарница и на когото ражда още пет деца.

Сер Пиеро е нотариус от една от най-важните фамилии в града и упражнява професията си с успех. Той от своя страна е женен четири пъти и има от последните си два брака девет сина и две дъщери. След раздялата с Катерина той приема малкия Леонардо като любим свой син.

Сер Пиеро се преселва със семейството си във Флоренция около 1464 г. През 1466 г. Леонардо е даден да се учи при известния флорентински живописец Андреа дел Верокио, чието ателие е смятано за едно от най-добрите в града.

Леонардо оформя при Верокио своите интереси, увлича се по архитектурата, анатомията, математиката. Той получава не само теоретична и художествена подготовка, но научава и разнообразни технически умения в областта на химията, металургията, металообработването, отливането на гипс, обработката на кожи, механиката и дърводелството.

През януари 1478 г. Леонардо получава първата си самостоятелна поръчка: да нарисува олтарната икона в капелата на кметството Палацо Векио. Работата върви мудно и през 1483 г. поръчката за иконата е дадена на друг художник.

През 1482 г. Леонардо се обръща към Лудовико Моро с писмо. В него Леонардо описва всевъзможни проекти на подвижни мостове, бойни машини, артилерийски оръдия, като си предлага услугите на архитект, скулптор и живописец. Назначен е в колегията от инженери на херцога. В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер”, а после „художник”.

Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.

От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика - по теория на дъгите и сводовете. Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей. По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им. Отделя голямо внимание на хидротехническите проекти.

В Милано Леонардо започва да гради и първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено се интересува от нервната система.

Именно през този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря” в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие”. По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което по-късно се отразява пагубно на картината и само след половин век тя започва да се руши.