1770 г. капитан Джеймс Кук на борда на кораба „Индевър” акостира в Австралия. Английският мореплавател, пътешественик и изследовател е откривател на множество, непознати дотогава за европейците, острови и територии.

През 1768 г. Британското адмиралтейство пристъпва към организация на южна тихоокеанска експедиция, като поводът за нея става наблюдението на преминаването на планетата Венера пред диска на Слънцето на 3 юни 1769 г. Наблюдението на Венера е само повод, а истинските причини за организирането на експедицията са откриването на т.нар. „Южен континент” и присъединяването на нови територии към Британската империя.

След Седемгодишната война Англия господства над атлантическите пътища и заема здрави позиции в Индийския океан. Франция обаче не се счита за окончателно победена по моретата. Остава Тихия океан, където през 1767 г. е изпратена френска експедиция под ръководството на Луи Антоан дьо Бугенвил и английското правителство е особено разтревожено от този факт. В същия район започват да проявяват активност и испанците, съюзници на французите.

Британското адмиралтейство се стреми да възпрепятства завоюването на нови земи от други морски държави и се опитва да създаде по тихоокеанските пътища английски опорни пунктове, които да способстват за установяване на британски контрол и над този океан. Несъмнено известна роля играе и надеждата за откриване на населен Южен континент или други обитаеми земи в умерената и тропическата зона на Тихия океан. Там се надяват да намерят злато, суровини и продукти, с които да се търгува в Англия или в нейните колонии.

След известно колебание от страна на Адмиралтейството кандидатурата на Джеймс Кук се приема без условия и той е назначен за капитан на тримачтовия кораб „Индевър”. Екипажът първоначално се състои от 98 души, включително 13 войници. „Индевър” е снабден с продоволствия за година и половина и въоръжен с 22 оръдия.

На 26 август 1768 г. корабът напуска Плимут, на 13 ноември пристига в Рио де Жанейро и на 7 декември отплава на юг. На 16 януари 1769 г. в югоизточната част на Огнена Земя Кук се укрива в залива Буен Сусесо, където неговите спътници слизат на брега и се срещат с местните жители. На 21 януари, след стихването на бурята „Индевър” продължава плаването си и на 13 април 1769 г. пристига на остров Таити.

От 8 октомври 1769 до 31 март 1770 г. Кук изследва бреговете на Нова Зеландия и доказва, че тя е съставена от два острова. На 1 април 1770 г. Кук напуска Нова Зеландия и взема курс на запад, но природата се разпорежда по друг начин и на 19 април „Индевър” достига до югоизточното крайбрежие на Австралия - нос Хикс, на 550 км северно от откритието на Абел Тасман. От там Кук продължава на север покрай брега и на 20 април открива залива Ботани Бей около който през 1788 г. възниква днешния град Сидни, пренесен малко след това на 8 км на север, около залива Порт Джексън.

От 20 април до 6 май 1770 г. експедицията прекарва в залива Ботани Бей, където на 28 април се провежда първата среща с местните жители. На 6 май „Индевър” вдига платна, същия ден е открит входа на залива Порт Джексън и продължава на север. На 13 май открива най-източната точка на Австралия - нос Байрон. На 23 май „Индевър“ заобикаля остров Фрейзър, зад него открива широкия залив Хървей, а на 26 май англичаните встъпват в пределите на Големия Бариерен риф.

1772 г. в Копенхаген жив е разчленен на четири части чрез разпъване 45-годишният граф Йохан Фридрих фон Струензе. Немец по произход и възпитание, той е личен лекар на слабоумния крал Кристиан VІІ.

1452 г. е роден Леонардо да Винчи. Леонардо ди сер Пиеро да Винчи е прочут с картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря” и „Мона Лиза”. Той е известен също и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Роден е като извънбрачен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи. Майка му Катерина произхожда от селско семейство. Малко след раждането на Леонардо връзката им приключва и не след дълго Катерина сключва брак с Акатабарига ди Пиеро дел Вака от Винчи, който притежава собствена грънчарница и на когото ражда още пет деца.

Сер Пиеро е нотариус от една от най-важните фамилии в града и упражнява професията си с успех. Той от своя страна е женен четири пъти и има от последните си два брака девет сина и две дъщери. След раздялата с Катерина той приема малкия Леонардо като любим свой син.

Сер Пиеро се преселва със семейството си във Флоренция около 1464 г. През 1466 г. Леонардо е даден да се учи при известния флорентински живописец Андреа дел Верокио, чието ателие е смятано за едно от най-добрите в града.

Леонардо оформя при Верокио своите интереси, увлича се по архитектурата, анатомията, математиката. Той получава не само теоретична и художествена подготовка, но научава и разнообразни технически умения в областта на химията, металургията, металообработването, отливането на гипс, обработката на кожи, механиката и дърводелството.

През януари 1478 г. Леонардо получава първата си самостоятелна поръчка: да нарисува олтарната икона в капелата на кметството Палацо Векио. Работата върви мудно и през 1483 г. поръчката за иконата е дадена на друг художник.

През 1482 г. Леонардо се обръща към Лудовико Моро с писмо. В него Леонардо описва всевъзможни проекти на подвижни мостове, бойни машини, артилерийски оръдия, като си предлага услугите на архитект, скулптор и живописец. Назначен е в колегията от инженери на херцога. В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер”, а после „художник”.

Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.

От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика - по теория на дъгите и сводовете. Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей. По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им. Отделя голямо внимание на хидротехническите проекти.

В Милано Леонардо започва да гради и първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено се интересува от нервната система.

Именно през този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря” в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие”. По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което по-късно се отразява пагубно на картината и само след половин век тя започва да се руши.

248 г. римляните отпразнували хилядолетието на града с най-кървавите зрелища в историята. По това време управлява император Филип Араб, син на арабски вожд от град Трахонитид.

В Колизея за три дни са убити над 200 животни - 60 лъва, 32 слона, 30 леопарда, 10 тигъра, 10 хиени, 40 коня, 10 жирафа и 10 зебри. На арената живота си загуби и 6000 гладиатори - по шестима за всяка година от съществуването на „Вечния град”.

Любопитен факт е, че и до днес историците не могат да посочат причината за празненството да бъде избрана точно тази дата и година. Според авторитетния римски историк Марк Теренций Варона, датата на основаване на Рим от митичния Ромул е 21 април 753 г. пр.Хр. Към тази дата се придържат и в съвременна Италия. Така на практика се оказва, че юбилеят е честван с 350 дни закъснение.

1199 г. във Франция при обсадата на крепостта Шалуз загива английският крал Ричард Лъвското сърце. Той е представител на династията на Плантагенетите. Син е на краля на Англия Хенри II Плантагенет и неговата жена, херцогиня Елеонор Аквитанска.

Като втори син на Хенри II, Ричард има формално по-малки шансове да получи английската корона. Като дете той заминава за Франция, където получава като наследство от майка си херцогство Аквитания и графство Поату. Едновременно с това през 1170 г. по-големият му брат Хенри бил коронован под името Хенри III, който така и не получава реална власт.

През 1173 г. Ричард, заедно с другите синове на Хенри, вдига неуспешен метеж срещу баща си. Ричард взима участие в метежа по настояване на майка си, но също и поради нанесената му от баща му обида – Хенри II искал да ожени Ричард за любовницата си Алис.

След смъртта на големия си брат през 1183 г. Ричард се превръща в следващия престолонаследник на Англия. Той решава да даде Аквитания на брат си Джон Безземни и сключва договор с френския крал Филип II срещу баща си Хенри II. В същата година старият крал почива и Ричард е коронован на 3 септември 1189 г.

През десетте години, които управлявал, Ричард прекарал само шест месеца в Англия. Неговото управление, което започнало с еврейските погроми в Лондон и Йорк, рязко се отличавало от царуването на неговия баща. Ричард се прославя със своите военни подвизи, но неговото управление води до драстично увеличаване на данъците за финансиране на армията и флота.

В стремежа си да набави финансиране на военните си кампании той толерира скутажната практика и освобождава от васалска клетва краля на Шотландия Уилям I срещу сумата от 10 000 марки.

Разчитайки на военния професионализъм на високоплатени наемници Ричард започва да търгува с държавни земи и постове, като на краля се приписва твърдението, че би „продал и Лондон, ако се намери купувач”. Всички средства са насочвани предимно за подготовка на Третия кръстоносен поход, целящ повторното освобождаване на Йерусалим.

През 1190 г. кралят се отправя на Трети кръстоносен поход, като оставя за регент и канцлер Уилям Лонгчамп. От началото на септември 1190 г. Ричард и Филип II се установяват в Сицилия, където през 1182 г. е починал кралят Вилхелм II Добрия, съпруг на Джоан, сестрата на Ричард. Племенникът на Вилхелм, Танкред I е затворил Джоан в тъмница и я е лишил от наследство. На 4 октомври 1190 г. Ричард завладява и разграбва Месина, а през март 1191 г. подписва мирен договор с Танкред. Според този документ Джоан бива освободена, а Ричард провъзгласява за свой наследник на английския престол племенника си Артур Бретански, син на Готфрид II, на когото Танкред обещава да даде за жена една от своите дъщери. В резултат на този договор се влошават отношенията на Англия със Свещената Римска Империя, а братът на Ричард вдига метеж.

През май 1191 г. Ричард побеждава деспота на Кипър Исак Комнин Кипърски и сам започва да управлява острова, използвайки го като междинна база за своите кръстоносци. Там той се жени за Беренгария Наварска. Бракът им е бездетен - те прекарват малко време заедно, защото Ричард продължава похода си, а Беренгария скоеро е изпратена обратно в Европа.

През юни 1191 г. Ричард най-накрая пристига със своята армия в Палестина, където пристанището-крепост Акра е обсадено от кръстоносците. Те почти са завзели града, но сами са обкръжени от войските на Саладин. След многократни атаки на кръстоносците на 12 юни Акра се предава. Като не получава обещания откуп за гарнизона на Акра, а също и Светият Кръст, завладян от Саладин при Хатин, Ричард заповядва да убият 2600 пленници.

Въпреки това добрите отношения между Ричард и Саладин се запазват и стават едни от най-известните средновековни сюжети. Двамата си разменят подаръци - Саладин изпращал на Ричард пресни плодове и лед, а веднъж когато конят на Ричард е убит, му подарява два жребеца. Двамата даже разглеждат въпроса за евентуална сватба между сестрата на Ричард Джоан и брата на Саладин Ал-Адил.

Поради раздорите по повод разделението на Кипър и водачеството на похода, Ричард скоро бива изоставен от неговите съюзници - херцога на Австрия Леополд V и Филип II. В резултат на това Ричард, въпреки че бил близо до завладения от мюсюлманите Йерусалим, не го атакува и е принуден да сключи мир със Саладин на 2 септември 1192 г.

В този договор Ричард иска християните да имат свободен достъп и да могат да живеят в града. Ричард признава за крал на Йерусалим Конрад Монфератски, който скоро бил убит от асасините и неговото място е заето от племенника на Ричард - Хенри II Шампански. Това събитие хвърля подозрение върху Ричард, че е замесен в убийството на Конрад.

По обратния път към Европа през декември 1192 г. Ричард e пленен във Виена от австрийския херцог Леополд V, който го обвинява за смъртта на братовчед си Конрад. Леополд е в изострени отношения с английския крал още от обсадата на Акра, когато Ричард нарежда флаговете на австриеца да спрат да се развяват над завладения град и те са хвърлени позорно в рова на крепостта. Арестът на кръстоносеца Ричард води до реакция на папата, който отлъчва Леополд от католическата църква. Затворникът е предаден на Хайнрих VI - император на Свещената Римска Империя, който го затворя в замъка Дюрнщайн.

Двамата германци споделят отговорността и искат откуп за Ричард и Хайнрих също е отлъчен от църквата. Поисканият откуп е 150 000 марки - двугодишният доход на английската корона, от тях 100 000 марки трябвало да бъдат платени предварително. Братът на Ричард Джон Безземни и френския крал Филип II заговорничат срещу затворника и дори предлагат 80 000 марки за това Ричард да остане пленник, но императорът не приема тяхното предложение. Елеонора Аквитанска събира исканата сума чрез извънредни данъци и на 4 февруари 1194 г. Ричард е освободен.

След връщането си в Англия, Ричард сключва примирие с брат си Джон Безземни, според което го обявява за свой наследник. Това настройва английския крал срещу племенника му Артур, който е обезнаследен и по-късно изчезва безследно, вероятно убит. Пред Ричард назрява и конфликт с приятеля му и френски крал Филип II.

През 1197-1198 г. Ричард започва усилена кампания по поправка и строеж на укрепления в Нормандия, като замъка Шато Гаяр недалеч от Руан, въпреки че съгласно договореностите си с Филип той няма право да строи замъци. Това произтича от факта, че според феодалното законодателство Ричард се явява васал на Филип в Нормандия и Поату, а е с упражнявано кралско достойнство само над териториите си в Англия.

На 26 март 1199 г. при обсадата на замъка Шалю-Шаброл в Лимузен Ричард е ранен от арбалетна стрела над ключицата. На 6 април английският крал умира от гангрена в ръцете на Елеонора, своята 77-годишна майка и жена си Беренгария. Погребан е в абатство Фонтевро, Франция редом с баща си. Тъй като Ричард е бездетен, на трона се възкачва брат му Джон. Френските владения на Плантагенетите обаче желаят за крал племенника на Ричард - Артур Бретански. От тези спорове за наследство започва разпадането на „Империята Анжу”.

1327 г. италианският поет Петрарка вижда за пръв път своята любима, Лаура в църквата Сейнт Клеър в Авиньон. Много млад Франческо Петрарка приема духовен сан, но мисълта му остава светска, ренесансово извисена над религиозните схоластични догми на католицизма.

За да има средства за съществуване, непосредно след като напуска университета, след смъртта на баща си, той приема свещенически сан, който по онова време не бил свързан с особени задължения, и благодарение на неговия приятел и покровител епископ Колона са му дадени няколко синекурни длъжности.

През 1327 г. сред тишината и полумрака на един от католическите храмове в Авиньон Франческо Петрарка среща Лаура. Петрарка се черкува в черквата „Св. Клара” и там, молейки се, вижда близо до себе си млада жена с извънредна хубост. Петрарка бил поразен.

Попитал за жената след службата. Казали, че е дъщеря на рицаря Одибер де Нов и, че е омъжена от две години за благородника Юго де Сад. Лаура го избягва отначало. Той я вижда случайно в женско общество, в събрания, на разходка. Петрарка се мъчи да намери забрава в чести и дълги пътувания.

Прави дълги пътувания до Париж, Фландрия, Нидерландия и Чехия, търси утеха във философията, в религията. Но един поглед на Лаура разпръсва всичко. А Лаура го обича, без да си признава, и не желае да го изгуби. Тя си служи с всички ония невинни хитрости, за да го държи при себе си.

Петрарка решава да напусне Авиньон. Но когато се сбогува с Лаура, тя пребледнява. И той е разколебан. Отива в Парма и Верона, но приятелите му го викат назад, като му съобщават, че Лаура тъжи за него. И той се връща. Втори път решава да напусне Авиньон. Вижда я в кръг жени, тъжна и замислена. Лицето й е много по-печално, отколкото при първото му пътуване. Развълнуван до сълзи, той се оттегля, без нищо да каже, като се мъчи да скрие сълзите си. Лаура го последва с един поглед, толкова проницателен и толкова нежен, че се запечатва завинаги в неговата памет и в неговото сърце.

В първите месеци на 1348 г. Петрарка се намира във Верона. Върлува чума, която е засегнала и Авиньон. Заобиколена от роднини, Лаура умра в същия ден и час, когато се видели за пръв път с Петрарка. Куриер му донесъл тая вест четиридесет дни след смъртта й. Животът на Петрарка е прекършен.

1818 г. в Париж барон Карл Драйс демонстрира първообраза на велосипеда. Велосипедът е двуколесно превозно средство, задвижвано от мускулната сила на човека с помощта на педали чрез краката или рядко чрез ръцете.

Сведенията за велосипеди до 1817 г. са съмнителни и в повечето случаи недостоверни. Рисунките на двуколесно превозно средство с кормило и предавка с помощта на верига, приписвани на Леонардо да Винчи или на неговия ученик Джакомо Капроти, по мнението на мнозина се оказват фалшификация.

Многобройни изобретатели дават своя принос за изработването на прототипи на велосипеда, които се наричат дрезини. Те са изобретени от немския професор барон Карл Фридрих Кристиан Людвиг Фрайхер Драйс фон Зауерброн, наричан Карл Драйсн.

Той изучава архитектура, физика и селско стопанство в Хайделбергския университет в периода 1803-1805 г. През 1817 г. създава първата тротинетка, която нарича „машина за ходене”, като прототипът е бил снабден с кормило и седалка. Любопитен факт е, е той е изобретател и на месомелачката, първата дрезина е наречена в негова чест през 1839 г.

Велосипедът е първото механично индивидуално превозно средство. Прилича много на днешните велосипеди - има кормило, но е с дървена рама и без педали. След шевната машина това е вторият технически продукт в серийно производство. За първи път велосипедът е пуснат в продажба през 1917 г. в Манхайм и 1918 г. в Париж.

Спадът на интереса съм колелото започва с изобретяването на автомобила. В САЩ през 1940-те колелото се счита за детска играчка. Но интересът към велосипедите се възобновява отново през 60-те с появата на екодвиженията.

1909 г. Турция признава Независимостта на България с Цариградския българо-турски протокол. Това е документ, с чието подписване България се превръща де юре в суверенна държава и се премахва сюзеренитетът на Турция. Подписан е от българския министър на търговията Андрей Ляпчев и от турския министър на външните работи Рифат Паша.

С протокола се признава провъзгласяването на независимостта на България от 1908 г. и се постига съгласие по всички спорни въпроси, произлезли от този акт. Уреждат се проблемите с мюсюлманските общини и вакъфските имоти в България, с компанията на Източните железници и др.

Този протокол е подписан в изпълнение на Руско-турския протокол 1909 г., който България приема. След Турция и Великите сили признават независимостта на България.